Лиза Ангер - Несвяст

— Ани, моля те, опитай се да разбереш — обажда се Вивиан. Отново виждам оня страх, изписан върху лицето й, но мен вече ме няма.

— Трябва да знам какво си направил, татко — чувам зад гърба си гласа на Грей, който се опитва да бъде спокоен. — Трябва да ми кажеш истината.

— Тури му пепел, синко — отвръща Дру с безизразен като бетонна стена тон. Аз съм във фоайето и слушам, като полюшвам детето на ръце. То е притихнало.

— Не мога.

— Напротив — възразява Дру. — Ако мислиш доброто на семейството си, можеш — и още как. Жена ти не е добре. Според мен изобщо не е в състояние да се грижи за това дете. А всички знаем, че ти не си негов биологичен баща. Какво ще стане с това момиче, ако майка му завърши заключена в някоя тапицирана стая някъде си?

— Това какво е? — пита Грей. — Нещо като заплаха ли?

Никой друг не би трябвало да знае, че Виктория е дете на Марлоу. Само ние двамата, с Грей. И баща ми. Краката ми омекват. Налага се да пусна Виктория върху мраморния под на Дру и Вивиан и коленича до нея. Поглеждам я в лицето. Ако е чула, с нищо не го показва. Обляга се на мен и търка очи с юмручета.

— Можем ли да си вървим вече? — пита тя.

— Отиваме си. Да изчакаме само татко.

— Добре — съгласява се тя. — Но не може ли по-бързо? Не искам да оставаме у тях.

— И аз.

Чувам гласа на Дру да бумти оттатък:

— Не съм длъжен да ти казвам с какви връзки разполагам, какви хора познавам. Работата ти, домът ти, жената и дори детето са твои, само защото аз позволих да станат такива. Едно-две обаждания по телефона — и всичко това отива по дяволите.

— Дру… — чувам пълния с молба глас на Вивиан.

— Какво си направил?

Чувам как нещо пада на земята и се счупва. Двете с Виктория се притискаме една към друга. Иска ми се да отида в колата, но не мога да изоставя Грей. Свиваме се под писъка на бурята.

— Направих онова, което бе нужно, за да станем отново едно семейство, за да има Виктория здрава майка, а ти да не прахосаш остатъка от живота си в опити да спасяваш човек, който не може да бъде спасен. Не разбираш ли?

Не чувам отговора на Грей. Но схващам гледната точка на Дру. В известен смисъл аз съм точно толкова болна, колкото е и той.

— Всичко започваше отначало — казва Дру. — Тези притъпи на паника, които я обземаха, преди да роди. Винаги започва по този начин, а следващата й стъпка е да изчезне с някой автобус един бог знае в каква посока. Ами ако някой път тръгне с детето? Или още по-лошо: вземе да я зареже някъде? Едно е, когато представлява заплаха само за себе си…

— Ти си ненормален, татко — прекъсва го Грей с презрение в гласа. — Нямаш право да използваш хората, да ги манипулираш, за да се превърнат в онова, което ти смяташ, че трябва да бъдат. Номерът ти не мина при мама. Няма да мине при мене и моето семейство. Аз се върнах с надеждата да станем едно семейство, да се научим да се обичаме и да се приемаме един друг с всичките си недостатъци и различия. Но това явно не може да стане, нали?

— Аз те обичам, синко — казва Дру с внезапно отслабнал и опечален глас.

— Ти дори не знаеш какво означава това, татко. И никога не си го знаел.

Чувам приближаващите тежки стъпки на Грей. Той се навежда и ми помага да се изправя, поема Виктория в ръце. Тя се отпуска върху гърдите му като парцалена кукла.

— Отиваме ли си?

Грей ме гледа с развълнувани очи.

— Съжалявам, Ани. Толкова съжалявам.

— Да се махаме оттук — отвръщам аз и го хващам за ръка. Не ми се приказва повече. Искам да се махна от тази къща завинаги.

— Трябваше да ти повярвам.

— Нямаше причина да ми вярваш, Грей — отвръщам аз и го дърпам към вратата.

— Не е така. Просто не исках да ти повярвам.

— Грей — казвам аз, когато излизаме и тръгваме към колата. — Всичко е наред. Можеш да ми вярваш от сега нататък.

Обикалям стаите на нашата къща, заслушана в ехото от живота, който сме водили в нея. Прозорците са отворени, въздухът е наситен с влага. Чувам шума на океана, долавям соления му аромат. Ако нещо ще ми липсва занапред, то е близостта на водната шир, пясъкът по краката, писъкът на чайки във въздуха, звънът на окачените на верандата китайски дрънкулки под напора на бриза. Но Ню Йорк също има своята особена красота. И по свой начин е в по-голяма степен мой дом, отколкото това място някога е било, независимо от цялата си красота.

Малкото мебели, които вземаме, са вече на път да бъдат разтоварени в безобразно скъпото жилище, разположено в характерна за Ню Йорк сграда от кафяви тухли откъм източния край на площад „Томпкин“. Кварталът не е много изискан — дума да няма. Нищо общо с тукашното луксозно селище и шикозната къща. Но жилището си е наше, наш избор, по нашите възможности, наш дом. Всичко друго остава зад гърба ни…