Лиза Ангер - Несвяст

Изправям се и отивам до прага на стъклената врата. Гледам как вълните ближат брега. Поемам солен въздух и се питам дали детективът е прав.

— Възможно ли е? — питам аз. — Възможно ли е всичко това да се заличи и да се започне отначало? От една нова Ани? Или миналото ще се мъкне незабелязано подпре ми, докато някой ден, когато най-малко очаквам, ще се стовари внезапно отгоре ми?

Чувам гласа си да отеква в празното помещение. Харисън не отговаря.

Продължавам да наблюдавам брега. Потъвам в мисли, а след това установявам, че главоболието ми отслабва.

— Може и да е възможно — отговарям сама на въпроса си. — Ани?

Обръщам се и виждам Грей. Застанал е зад мен със странно изражение на лицето — нещо средно между загриженост и лека насмешка. Сами сме.

— С кого говориш? — пита той.

Главоболието си е отишло, но на мястото му нахлува паника. Минавам край него и той се опитва да ме задържи, но аз се изплъзвам. Вдигам три листчета от дивана — два касови бона от супера и една бебешка снимка на Виктория. Няма чек, няма стари снимки от Виетнам.

Оглеждам помещението още един път в очакване детектив Харисън да се появи от кухнята с чаша кафе в ръка. Но не. Смачквам хартиите и ги натъпквам в джоба си. Отивам до прозореца, за да видя, че колата на Грей е блокирала алеята. Нямам сили да го попитам дали не е видял друга кола на идване.

— Ани — обажда се отново Грей и се доближава до мен. Сега тонът му е настоятелен: — С кого говориш?

Двете с Виктория крачим по Единайсета улица от къщи към училище. В Ню Йорк е свеж есенен ден, а небето над нас прилича на рисунка с цветни моливи: син небосклон и пухкави бели облаци. Шофьори на таксита надуват клаксони, птички пеят по дърветата, обточили улицата, дечица крещят по площадките за игра. Виктория бърбори за това, колко много си харесвала новите обувки и ученическата чанта. Чуди се дали в новото училище също има паузи за закуска и сън. „Не“ — казвам й аз, наслаждавай се на живота будна.

Сънищата принадлежат към неизброимия арсенал от беди на възрастните.

Оставям я при боядисаната в яркозелено входна врата и тя се втурва по коридора с весели рисунки по стените към учителката си — възрастна жена с посивяла коса и какаова кожа, която говори с лек акцент от Ямайка. Тя дарява дъщеря ми с най-топла усмивка.

— Виктория! — възкликва госпожица Флора — Какви чудесни обувки!

— Благодаря — отвръща щастлива дъщеря ми и отправя горд поглед назад. Сега не ми се свива сърцето, както всеки път при раздяла в миналото. Няма и година, откак сме напуснали Флорида, а аз вече живея с чувството, че новият живот в Ню Йорк ми принадлежи изцяло. Нямам намерение да умирам пак, освен когато ми дойде времето за последния път. Надявам се да не е много скоро.

Продължавам по Единайсета улица и завивам към Университета за лекция. Без усилие се сливам с тълпата студенти, туристи и нюйоркчани от всякакъв цвят и възраст. Тук се чувствам у дома — нещо непостижимо във Флорида. Обичам студения въздух, променящата се окраска на дърветата, уханието на прясно опечени ядки от миниатюрните сергии, грохота на метрото под краката ми.

Оставили сме Грей в жилището, което с любов наричаме „Съкровището“. Купихме го евтино, според тукашните представи, но ще го ремонтираме докато сме живи, ще събаряме и градим стени, ще украсяваме и променяме, докато стане наше. Това е процес, който познавам добре. Междувременно Грей използва горния етаж като офис за частната си детективска фирма. Вече има и клиенти. Ще се радвам, ако бюрото му не се изтърси върху леглото ни някоя нощ.

Влизам в бялата сграда на Университета и чакам асансьора. Доста трябваше да се озоря, за да вляза в това учебно заведение, но добрите ми оценки на приемните изпити, убедително написаното есе плюс малко кандърма компенсираха съмнителната ми атестация, както и дипломата от някакъв си общински колеж на Флорида. Записала съм психология. Освен това работя във (ако щете вярвайте) Фондация „Офелия“, която си е поставила за цел да помага на момичета, пострадали от насилие или изоставени. Тази работа ме лекува — и аз не знам точно как. При целия си огромен опит смятам, че съм висококвалифицирана за тази професия.

Влизам с тълпата в обширна зала и заемам място към дъното. Изваждам от чантата си тетрадка и новата писалка — подарък от Грей. Днес ще слушаме лекция за травмите и начините, по които пострадалите се стремят да се предпазят или излекуват. Оня ден професорът каза нещо интересно: „За личностната деструкция, фугите и психическия срив се говори само в най-черни краски. Никой не засяга темата за това, че в много случаи личността сама си причинява подобни състояния, с цел да се защити, както и за това, колко мощни са тези средства за самозащита.“