Лиза Ангер - Несвяст

Връщам се към спокойните, празни дни на обичайното си съществуване. Ела идва да ме вижда всеки ден, след като Виктория отиде на училище. Разказвам й всичко. Тя ме слуша по начин, който остава недостъпен за Грей. Той изпитва известно нетърпение, необходимост да оправя нещата и да ги държи под контрол, да успокоява, особено когато е убеден, че става дума за събития, протичащи единствено в моето съзнание. Не от това имам нужда. Аз се нуждая от някого, който да слуша с дълбокото разбиране, че онова, което разправям, е от огромно значение за мен. Независимо дали се случва само в главата ми, или не. Ела изглежда разбира това. Тя е търпелив и заинтригуван слушател. Също като моята лекарка.

— Ани ли да ти викам, или Офелия? — иска да знае тя днес, докато пием кафе. Излегнали сме се върху ярки плажни кърпи, проснати върху широки и удобни шезлонги. Въздухът е топъл, усеща се лек бриз. Чайки грачат над ленивите вълни — бият се за нещо, която една от тях е успяла да отмъкне от някакъв боклук. Вече три седмици съм си у дома.

— Мисля, че Ани е по-добре, все пак — отвръщам аз. Обмислила съм го, разбира се. — Решила съм да се прекръстя на Ани Офелия Пауърс. Вече не съм онази, но тя все още е част от мене.

Ела кимва с разбиране.

— Знаеш ли какво, Ани? — обажда се тя с усмивка. — Изглеждаш добре. Много по-добре от когато и да било. По-солидна и съсредоточена.

— Цяла — уточнявам аз.

— Да.

Марлоу Гиъри е мъртъв. Аз го застрелях и видях живота да изтича от жилите му. Най-накрая спасих Офелия. Тя е в безопасност. Има си дом и близки, които я обичат. Не говоря за това. Няма смисъл.

Седим мълчаливи известно време и пием кафе. Чувам новото момиче на име Бриджит да изпуска чаша в кухнята. Става на сол върху плочите. Грей я нае след напускането на Есперанса. Тя е хладна, докато Есперанса бе жарка, кльощава, за разлика от нея, кротка в сравнение с експанзивната си предшественичка. Не че е лоша, просто е различна. Исках да се обадя на Есперанса, но тя явно се е върнала в Мексико да се грижи за умиращата си майка, а там няма телефон. Обещала е на Грей да се върне, след като майка й почине. Опасявам се, че е напуснала заради мене. Много липсва на двете ни с Виктория. Но поради отсъствието й ние ставаме някак по-близки.

Отивам да проверя дали Бриджит е добре. Нищо й няма. Само е изпълнена със съжаление за стореното. Опитвам се да я успокоя и отново съжалявам за Есперанса.

Когато се връщам, Ела чете вестник.

— Знаеш ли какво стана с оня полицай, дето идва тук първата вечер? — пита ме тя.

— Рей Харисън ли?

— Да.

Не ми е известно дали тя знае за това, как ни изнудваше и се питам дали е редно да говоря по този въпрос. От известно време не се бях сещала за него. Сега си мисля за последната ни среща край басейна, където вземах уроци по гмуркане. Спомням си как разговорът ни ме отведе до Вивиан, която пък ми съобщи за неоткритото тяло на Марлоу. Тя твърди, че никога не е споменавала дума за доктор Браун, както и че въобще не е използвала подобни загадъчни фрази, като „така ме накараха да казвам“. И тя била заблудена от него, както всички останали. Излишно е да споменавам, че отношенията ни са охладнели. Тя се чувства неудобно в мое присъствие. Поддържаме привидно добри отношения заради Виктория. Дру ме е отсвирил напълно.

— Какво за него?

Тя ми подава вестника и аз прочитам за пропадналото ченге, за курвата, хероина, комара и мистериозната вноска по спестовната му сметка.

Поглеждам Ела, а тя ме е наблюдавала. Бърчи вежди, когато погледите ни се срещат.

— Шантава работа, а? — обажда се тя, а в очите й виждам странни пламъчета, сякаш сензационната статия й доставя особено удоволствие.

— Да — отвръщам аз, като сгъвам вестника и се облягам назад със затворени очи. Усещам ласката на слънцето върху лицето си. Обзема ме тревога. Нещо в прочетеното току-що не е наред. Но точно сега не мога да се разправям с проблемите на Рей Харисън. — Шантава.

Започвам да установявам, че никога не оставам сама. Или Грей е при мене, или Ела, или Бриджит. Не ме оставят насаме даже с Виктория, освен сутрин, докато я водя на училище. Не че ми висят над главата, но в къщата постоянно има по някого и винаги някой е с мен, когато излизам за едно или друго. Като знам какво мислят за мене, не мога да им се сърдя. Ще потърпя известно време, но рано или късно ще ми писне. Засега давам най-доброто от себе си, понеже искам да остана при семейството си, а не да ме заключат в някоя гумена стая на майната си.