Лиза Ангер - Несвяст

Разказвам му всичко, което се случи, макар да ме боли от приказките. За убитите на кораба мъже, за Дакс и отвличането ми, за полета до Флорида, за Гневния мъж и конфронтацията с Марлоу. Той слуша мълчаливо и ме гледа. Изчаква да се изприказвам, без да ме прекъсва.

— Къде е Виктория? — питам внезапно аз. — Нищо не разбирам. Как успя да я върнеш?

— Ани — започва Грей, отпуснал ръка върху главата ми.

Но аз вече го прекъсвам с нов въпрос:

— Кога разбра, че я няма?

— Ани…

— Как е тя? — питам аз, докато се изправям с усилие. — Наистина ли е добре? Не вярвам той да й е сторил нещо лошо. Как са Вивиан и Дру?

— Всички са добре — отвръща той, като се премества от стола върху ръба на леглото ми. Нежно ме връща назад върху възглавницата.

— Сигурно много си се притеснил — обаждам се аз, като гледам сенките под очите му, дълбоките бръчки по лицето. — Толкова съжалявам.

— Моля те, Ани — прекъсва ме Грей с тон, който ме кара да млъкна на секундата. — Трябва да ме изслушаш.

Сграбчвам ръба на чаршафа и установявам изведнъж, че цялото ми тяло е напрегнато, сякаш се готвя за скок. Изражението на Грей — свъсени вежди, стиснати устни, бягащи от моите очи — ми казва, че нещо не е наред. Не смея дори да помисля какво именно.

Той си поема дълбоко въздух.

— Виктория никога не е отсъствала, Ани, никога не е била в опасност. Пратих я на плаване с Дру и Вивиан. През цялото време бе с тях.

— Не може да бъде — отвръщам аз със свито сърце. Адски искам да ме разбере и да ми повярва. — Слушай, те и двамата са вътре в играта. Те са помагали на Алан Паркър с идеята, че помагат на мен. Но Паркър отиде прекалено далеч и аз трябваше да я спася, като го заведа при Марлоу.

Грей разтърква очи с двете си ръце, преди да ги отпусне върху раменете ми и да ме погледне в очите.

— Не, Ани. Нищо подобно не се е случвало.

— Напротив — възразявам вече ядосана. — Точно това се случи. Дру и Вивиан не са ти казали, понеже са наясно, че никога не би подхванал такава игра.

Той клати бавно глава, без да отделя поглед от моя.

— Не, мила — нежно казва той.

— Как тогава загинаха всички онези мъже на кораба? Ами Дакс — този, дето искаше да ме спаси, — с него какво стана?

Той клати отново глава, сякаш не намира думи. В гърдите ми се надига нещо като паника. Чувам някой да се смее в коридора и внезапно долавям монотонните звуци на един куп машини, предназначени да наблюдават и контролират живота в човешкото тяло. Някъде откъм пода се носят тенекиените звуци от голям джазов оркестър. Дишането ми е затруднено.

— Но аз ги видях.

Той хваща ръката ми и си играе с нея, върти пръстена.

— Ти така и не стигна до кораба в Маями. Изчезна след гмуркането и не се появи при човека, който трябваше да те отведе на борда.

Чувам думите му и не мога да повярвам на ушите си. Той ме мисли за луда.

— А и никога не съм имал служител на име Дакс, Ани.

Сърдечният монитор забързва: 107, 108, 109. Протягам ръце, за да види синините от борбата ми на оня кораб.

— Откъде са тези синини?

Той нежно разтрива ръцете ми.

— Не знам, мила. Нямам представа какво се е случило с теб. Но ти не се появи на кораба, който те очакваше. Аз се побърках да те търся от мига, в който си се измъкнала от придружителите си. Най-накрая ми се обадиха от участъка, в чийто район попада ранчото на Франк Гиъри. Открили те в безсъзнание от погълнатия пушек в плевнята. Всичко наоколо горяло. Имотът е изоставен от години. Местните жители го мислят за обитаван от духове. Някакви деца забелязали дима и повикали полицията.

— Пожар.

— Ти си го подпалила.

— Не може да бъде. Аз убих Марлоу Гиъри. А после…

После — какво? Нищо не помня. Спомням си бяла светкавица пред очите, докато пред мене изтича кръвта на Марлоу.

— Намериха ли труп? — питам аз. — Той бе обезобразен, ранен. Движеше се с бастун.

— Не, Ани. Сама си била. Нямало е никакъв труп.

— Но той не бе в ранчото — бързам да се намеся аз. — Беше в една каравана далеч оттам, в гората. Никой на този свят не знае за съществуването й, освен мен. Точно затова им бях нужна, не разбираш ли?

Грей изглежда съкрушен. Хваща ръката ми.

— Няма нищо, Ани.

— Сигурно Алан Паркър е уредил да махнат тялото — казвам аз. И сега разбирам, видяла уплашения израз на Грей, че думите ми звучат като брътвеж на побъркана.

— Ти не ми вярваш — отбелязвам отчаяна аз.

Грей отпуска длан върху главата ми, роши косите ми, гали ме по врата. Приближава лице до моето.

— Вярвам, че ти го вярваш — шепне той. Аз се вкопчвам в него, притискам глава към тялото му.