Лиза Ангер - Несвяст

Тръгвам напред. Зная добре пътя, докато напредвам през избуяли храсти, без да се интересувам от притаени змии или от комарите, които пробиват кожата ми и жужат в ушите. Бих се затичала, стига да мога, но напредвам бавно, блъскам встрани клони и стъпвам накриво с риск да изкълча глезените си. Минават сякаш часове, преди да чуя ромола на поточето пред себе си. Заставам на брега и виждам караваната. Прозорчето свети.

„Стига да има човек провизии, може и цял живот да изкара“ — каза ми Марлоу преди цяла една вечност. През ум не ми е минавало, че мога отново да се озова на това място. Не и по този начин.

Викам го по име от брега. Гласът ми изпълва цялата нощ. Тишината е единственият отговор. Понечвам да извикам отново, когато той се появява измежду дърветата зад караваната.

Макар да не е нещо повече от сянка в мрака, веднага го познавам. Приближава се до мен, като се подпира на бастун и тежко влачи дясната си страна. Напредва бавно, сякаш всяка крачка му причинява болка. Когато идва по-близо, забелязвам, че е страхотно обезобразен. Лявата половина на лицето му е огромен белег. Отвратена, правя крачка назад, докато той приближава. Очите му са същите черни дупки, в които съм пропадала не един път.

Цялото ми тяло е напрегнато докрай, всеки мускул — опънат, всеки нерв — наелектризиран. Гледам го и не мога да повярвам, че е той, че е истински, че е стъпил върху същата тази земя, върху която стоя аз. Години наред е бил призрак, обитаващ всяко тъмно кътче на душата ми. Сегашната му реалност, материалната му същност отнема от него всяка предишна власт.

— Офелия — промълвява той. Гласът му е изменен, но пак долавям музиката на произнесеното: О-фе-е-ли-я. — Ти се завърна у дома.

Спомням си времето, когато бях убедена, че единственият ми дом е свързан с него. Колко тъжна, колко нещастна трябва да съм била тогава. Сега знам къде е моят истински дом. Имам си Грей и Виктория. И ще направя всичко, което мога, за да се върна при тях.

— Не съм — отвръщам аз, неспособна да отделя поглед от това обезобразено лице. То дори няма вид на човешка плът, а по-скоро на стопен восък. Карикатурно копие на познатия ми образ. Но колкото и да е чудно, отново усещам притегателната му сила, спомням си как жадувах неговата любов.

— Как оцеля? — питам го аз. — Как успя да се добереш до това място?

Нещо страховито е станало с устата му. Тя е изкривена в постоянна, зловеща усмивка.

— Там, в Ню Мексико, ме намери почти мъртъв край пътя някакъв човек. С огнестрелна рана в лицето, но все пак съумял да се измъкна от колата, преди тя да падне в Рио Гранде. — Изглежда говоренето му причинява болка. — Откараха ме в болницата и ме лекуваха като Джон Доу. Неподлежащ на разпознаване, аз се правех и на нищо непомнещ. Когато се поокопитих, звъннах на майка ти. Тя дойде да ме прибере и се грижеше за мен, докато почина миналата година.

Наляга ме изненадваща мъка при тази новина. Дълбоко в сърцето си съм се надявала да я заваря жива и в добро здраве, неспряла да се бори за живота на осъдените. Вероятно всяко пренебрегнато дете жадува за някаква отплата, някоя закъсняла родителска ласка, една прегръдка, които така и не получава. А вън от това има и ревност, завист заради положените спрямо Марлоу грижи, отказани на самата мене.

— Как умря?

— Катастрофа с кола — свива рамене той. — Пиянска история. За щастие, остави ми достатъчно провизии, за да оцелея.

Поразена съм от факта, че изобщо не му пука за нея. Не знам защо се изненадвам чак толкова. Доктор Браун ми каза един път: „Той е психопат. Такива като него не обичат, Ани. Не са способни на това.“

Няма как да разбера дали е прав. Най-вероятно я е убил, както е сторил с толкова много други. А може и да е жива. Знам ли? Не ми е до това в този момент.

Чувам затрудненото му дишане, усещам тежкия поглед. Поглеждам го в лицето, а то дори не прилича на човешко. Безизразна муцуна на хищник. Правя още една стъпка назад. Минава ми през ума, че може и да не е чак толкова осакатен, че може това да е новият му номер за омайване на хората: след като е загубил хубостта си, сега ги омагьосва чрез съчувствие. Представям си го като обитател на всичко наоколо, как обикаля празните стаи, как скита между дърветата. Втриса ме.

— Кой се грижи за тебе сега? — Не знам защо задавам този въпрос. Но той съществува тук, в този изоставен имот, в тази пустиня на моите спомени. Чудя се дали все пак някой отново не му помага, дори в този вид, дали все още е в състояние да подвежда хората, да ги кара да му играят по гайдата.