Лиза Ангер - Несвяст

Съдията е благосклонен към него: задължителна терапия и общественополезен труд. Когато идва на себе си, признава наркотичната си зависимост по съвета на защитника от Доброволната организация за взаимопомощ на служителите на реда. Признава и комарджийските проблеми. Настаняват го в така наречената „Ферма“ — крайградска клиника, в която се лекуват полицаи в подобно на неговото положение. Пуснат е в неплатен отпуск до регистриране на положителен резултат от лечението. Защитникът му го успокоява с твърдението, че няма начин да го уволнят, тъй като наркоманията в полицейските среди се разглежда като професионално заболяване, което подлежи на лечение, а не на наказание. Но за всички е ясно — край с неговата кариера.

Харисън обаче открива с изненада, че е напълно в състояние да понесе всичко това. Седмиците на унизително лечение от зависимост, която съществува единствено в хорското въображение, безкрайните дни и нощи, през които разсъждава върху грешките в своя живот, довели до загубването на единствената работа на тоя свят, с която би искал да се занимава. И когато се върти без сън в тясното и неудобно легло нощем, лишен от близостта на любимата жена и детето си, измъчван от мисли за това, колко зле ги е прецакал, той все пак знае, че ще преодолее всичко, което му се случва, понеже Сара му вярва. Тя го поглежда в очите и разбира, че казва истината. И вярва, че все пак, по един или друг начин, заедно те ще оправят нещата някой ден.

Усещам допира на малко топло телце до себе си, долавям познатото ухание на бебешки шампоан. Не отварям очи. Страх ме е да не се окаже сън. Тя се върти и леко покашля, а душата ми се изпълва с надежда.

— Мами, още ли спиш?

Отварям очи и се виждам в залята от слънчева светлина стая. Светлината е така ярка, че нищо не мога да различа. Отново затварям очи, а сетне ги отварям едва-едва, докато привикнат. Виждам отпуснатия в някакво кресло Грей, който гледа през прозореца. Долавям ритмичното бипкане на кардиограф.

— Мами.

— Мами спи, Виктория — обажда се Грей, изнервен и тъжен.

— Не спи — възразява детето ядосано. — Очите й са отворени.

Той ни поглежда, а после скача внезапно и се приближава до леглото.

— Ани — казва Грей и полага длан върху челото ми. Той въздъхва дълбоко и аз успявам да видя сълзи в очите му, преди да ги закрие засрамен с длан. Усещам тежест в белите дробове, боли ме главата, но никога в живота си не съм била по-щастлива при вида на други двама души.

— Той е мъртъв — опитвам се да кажа на Грей, но гърлото ми е сухо и болезнено. — Няма го вече.

Той поклаща глава с объркан вид, сякаш не разбира за какво му говоря. Целува ме по челото.

— Опитай се да се отпуснеш — прошепва Грей.

— Мами, много дълго време спа — намесва се Виктория. — Цели дни.

Гледам съвършеното й личице — очите, извитите като на купидон устнички, млечнобялата кожа, коприненото злато на косата — и вдигам ръка да я погаля. Вълни на облекчение преминават през тялото ми. Тя е в безопасност.

— Всичко наред ли е, Виктория? — питам аз, когато най-накрая намирам сили да се отдръпна от нея. Търся по лицето й следи от насилие или стрес. Но тя изглежда прекрасно — поздрава и щастлива от всякога.

— Какво стана? — обръщам се аз към Грей. — Как я върна?

Но в този миг стаята се изпълва с лекари и медицински сестри. Грей взема Виктория и двамата застават до прозореца, докато ме опипват и мачкат.

— Как се чувствате, Ани? — интересува се лекарка с любезни азиатски черти. Тя е миниатюрна и красива, с леко гримирано лице.

— Тежи ми на гърдите — оплаквам се аз.

— Това е от вдишания дим — обяснява тя, като допира стетоскопа до гръдния ми кош. — Дишайте дълбоко, ако обичате.

— Какъв дим? — питам аз, след като съм вдишала и издишала с мъка.

— От пожара — отвръща лекарката с длан върху рамото ми. — Опасявам се, че трябва да мине известно време, преди да установим със сигурност дали пораженията върху дробовете ви са с постоянен или временен характер.

— Нищо не помня — казвам аз с поглед към Грей, който ми се усмихва. В израза на лицето му има нещо необичайно, някакво притеснение и загриженост. Познавам този израз и ми става чоглаво.

— Ще се справите. Няма място за притеснения — казва лекарката и ме потупва. — Няма закъде да бързате. Първо трябва да се оправите.

Следващите няколко часа преминават в суматохата на прегледи и изследвания. Разбирам, че съм се нагълтала с дим от някакъв пожар. Но аз не помня пожар. Когото и да попитам, получавам глупави, уклончиви отговори. Най-накрая ми дават нещо, за да се „отпусна“. Заспивам. Когато се събуждам отново, отвън е тъмно. Немощна лампа мъждее наблизо и в нейната светлина съзирам Грей, който дреме на стол край леглото ми. Протягам ръка към него и той се стряска от допира й, а сетне се привежда над мен и я стиска здраво.