Лиза Ангер - Несвяст

— Оправям се — отвръща той. — Сега, след като си се върнала у дома, ще стане значително по-лесно, Офелия. Толкова ми липсваше.

Думите му прозвучават кухо, като лишени от смисъл, многократно репетирани реплики. Не вярвам изобщо да се е сещал за мене, освен в мигове на крайна нужда. Аз бях тази, която бе луда по него. Аз мислех денонощно за него, кроях планове да се върна. Той е моята болест, също като рака на Алан Паркър.

— Толкова ми липсваше — повтаря той.

Мисли, че съм се върнала при него. Дланта ми стиска оръжието. Пот се стича по гърба ми, кръвта шуми в ушите ми. Отново съм ужасена от него, сякаш е в състояние да ме задържи по някакъв начин, сякаш пак мога да се оплета като муха в паяжина, слаба и безпомощна да се откъсна от влиянието му.

— Не — казвам аз, вторачена в тези мъртви очи. — Не и не.

— Ти ми принадлежиш, Офелия — казва той тихо и се приближава с протегната ръка.

Толкова дълго е траяло това. От деня, в който го видях за първи път — или бягам от него, или се стремя към него. Допуснах да овладее и сърцето, и ума ми. Обичах го лудо и живях в ужас при мисълта за завръщането му. И го ненавиждах. Спомням си думите на Бригс: Ти го ненавиждаш, Офелия. Прочетох го върху лицето ти в ресторанта. Мислиш си, че го обичаш, но добре знаеш колко зъл е той, както и че някой ден ще дойде твоят ред. И твоето тяло ще бъде открито в някой мотел, като толкова много други.

Марлоу Гиъри ме уби, а аз бях негов доброволен съучастник. Грей откри моето тяло в оня хотел на Ню Мексико и ме върна към живот. Сега задачата ми е да се превърна отново в едно цяло, да се излекувам от миналото и да стана майката, която заслужава Виктория, жената, която аз самата заслужавам да бъда.

Идва ми наум, че той е неин баща, че именно защото сме били заедно, нея я има на този свят. Един съюз, който ме е правил толкова слаба, ражда друг, който ми дава невъобразими сили. Необикновена истина, почти смешна. Светът има чувство за хумор. Но това си е негова шега, която не буди смях у мене. Той няма право да узнае за нея. Той няма нищо общо с нея.

— Ти ми принадлежиш, Офелия.

— Вече не. — Разбирам, че нямам нищо повече за казване. Не изпитвам никакво съжаление, не ми пука от това, че е осакатен и без оръжие. Правя точно онова, заради което съм дошла, което Офелия се е мъчила да стори толкова години. Измъквам пистолета от колана си и стрелям. Виждам тялото му да се гърчи под ударите на куршумите. Стрелям до последния патрон. Когато заглъхва и сетният изстрел, той е проснат на земята, с разперени ръце и крака. Приближавам трупа и се взирам в отворените очи. От устата му се лее кървава река. Стоя и го наблюдавам не знам колко време, докато се убедя, че най-накрая е мъртъв.

Спомням си всички убити от него момичета. Виждам сърчицата, които носят на шиите си, лакираните им нокти, миниполичките и евтините татуировки. Чувам писъците им, воплите за мама. Тогава не можех да им помогна. И сега не мога. Само едно малко момиченце мога да спася. Само на един вопъл мога да откликна. Остра болка поразява врата ми, за да премине в главата. Огромна, ярка звезда блясва в съзнанието ми, преди да го загубя.

Когато откриват детектив Харисън, всички са поразени. Толкова почтен човек, така много заслужил пред обществото, съпруг и баща, прекрасен полицай. Кой би повярвал, че ще се хване с някаква долнопробна проститутка от покрайнините и след като се надруса здравата с хероин, ще загуби съзнание в колата си, където го намират колегите му след анонимно обаждане по телефона.

Какъв ужас, повтарят всички. Приказва се, че жена му го изритала от къщи. Трябва да е получил нервен пристъп — никога преди с него не се е случвало нещо подобно. Никаква дрога — приятелите му са категорични по този въпрос. Даже и с алкохола не е много на ти, добавят те. Чува се оттук-оттам нещичко за комар. Има доста озадачаващи трансакции по спестовната му сметка. Колко тъжно.

Той негодува и беснее, когато го арестуват и подлагат на обичайната за всеки правонарушител процедура. Приятелите му полицаи не могат да го погледнат в очите. Той им разказва всичко: за дълговете от комар, за моята фалшива самоличност, наученото за „Помощ в мъка“ и Алан Паркър, за това, как го изработва Ела Сингър в нашата къща. Това е постановка, реве побеснял той, целяща да му попречи в разследването. Но думите звучат като брътвеж на побъркан. Никой не му обръща внимание. Смахнал се е човекът — споделят другите ченгета по съблекални и кафета след работа, — сигурно е от хазарта и заради жена му.