Лиза Ангер - Несвяст

Той излиза от стаята. Сара го вика тихичко, но той не спира. Излиза на задната веранда и поглежда небето. Не иска да остане в една стая с нея. Не иска тя да види сълзите му.

— Какво става тук? — Гласът на Ела го връща към действителността. Тя стои на прага с малко гневен вид. Изглежда самоуверена и силна в сините си джинси, черна риза и маратонки. Не е наконтена и гримирана, както обикновено. Той я гледа втренчено и се мъчи да установи защо му се вижда толкова различна. Ела му връща смръщен поглед и отива при Есперанса.

— Къде е Грей? — пита тя и я хваща за раменете.

— Няма го — отвръща жената и започва отново да реве. Ела я прегръща. — Не знам къде са.

Приятелката ми поглежда Харисън.

— Този какво търси тук?

— Това не е ваша работа, госпожо Сингър. Вървете си у дома — отвръща полицаят.

Тя го поглежда мрачно, пуска Есперанса и отива да завре лице в неговото.

— Не ми казвайте какво да правя. Първо Ани изчезва. После Дру и Вивиан се измитат с Виктория. Следва заупокойна служба — доста прибързана, ако питат мене. Жената я няма едва от две седмици. А сега и Грей изчезва. Някой трябва да ми обясни какво става тук. Точно моя работа е. Всички те са ми приятели.

— Вървете си у дома — повтаря той, като отива до вратата и я държи отворена. Вижда как бузите и шията й се зачервяват, но Ела стои като вкопана.

— Мога да ви вкарам в кабинета му на горния етаж — обажда се тя след малко. — Възможно е там да намерите отговор на някои от въпросите, които ви вълнуват.

Той си спомня вратата с кодирана брава от първото посещение.

— Нима знаете кода? — пита Харисън, без следа от опит да скрие недоверието си.

Тя кимва.

— Офелия се изпусна един път.

— Изпусна се? — повтаря той с присвити очи. — Нещо не ми се вярва.

— Тя е малко небрежна пред приятелите си — отвръща Ела и свива рамене.

Той не вярва много-много, но няма никакво време.

— И какъв е той?

— Ще ви го съобщя, ако ми кажете какво става.

Детективът въздъхва и завърта очи нагоре.

— Никак не й помагате, като ме бавите по този начин, нали си давате сметка за това?

— Кажете.

И той й казва. Разказва всичко, което му е известно. Започва от фалшивата ми самоличност и Марлоу Гиъри, за да завърши с Алан Паркър и „Помощ в мъка“.

— Мислите, че е жива?

— Да. И освен това има нужда от помощ. Само че не знам как да й я осигуря.

Ела му кимва. Той изглежда опечален от нещо.

— Кодът е VICTORY, като вместо V се въвежда 5, а вместо О — нула.

Той хуква по стълбите към кабинета с Ела по петите и бързо въвежда кода. Вратата се отваря. Помещението е тъмно. Той влиза вътре и в същия миг си дава сметка за нещо, от което стомахът му се преобръща.

— Нарекохте я Офелия — казва той и поглежда назад.

— Съжалявам, детектив Харисън, нямам нищо против вас лично. Трябваше да си приберете парите и да кротувате.

Тя държи нещо в ръка, което той не разпознава до мига, в който електродите се забиват в тялото му и десетки хиляди волта го разтрисат до последната клетка. Страховит крясък излита от гърлото му и Харисън почти не си дава сметка, че е от неговото. Помещението се завърта наоколо, а болката се блъска в стените на черепа, за да не позволи никаква мисъл да се оформи там. Преди да падне черната пелена, той си спомня как жена му идва при него на верандата и го прегръща през кръста, докато хлипа. Спомня си обзелото го смесено чувство: ужасен срам, благодарност за нейната любов и силна надежда, че може отново да я заслужи.

— Ще се справиш с това, Рей — казва тя и стиска ръката му. — Знам, че ще се справиш.

Спирам пред старата порта, която затваря достъпа до автомобилната алея към къщата в старото ранчо. Станала съм на парцал, изпотена от страх и бързане да направя онова, което Паркър иска от мен… макар дори да не знам какво точно е то. Когато изключвам двигателя, тишината на нощта ме поглъща изцяло. Фермата представлява един огромен океан от черен мрак и в течение на продължителен миг си мисля, че няма да събера сили да вляза вътре. Но трябва да го сторя, разбира се. Дъщеря ми има нужда от мен. Тази мисъл ме отлепя от колата и тика към заключената порта.

Катинарът е ръждив и сякаш отдавна излязъл от употреба. Това не може да е така. Сигурна съм. Вземам един камък и започвам да блъскам с него отгоре му, за да го направя на парчета, както става във филмите. Но този не ще да се счупи. Налага се да изоставя колата и да се провра зад портата, която е в състояние да спре достъпа на превозни средства, но не и на нежелани пешеходци.