Фиона Бартон - Вдовицата

Непрекъснато получавам подобни предложения. Трябва да видите писмата, които ми пъхат в пощенската кутия репортерите. Толкова са изкуствени, че ме карат да се изчервявам. Но все пак ги намирам за по-поносими от другите, изпълнени с омраза, които ми изпращат непознати хора.

Някои късат статиите за Глен от вестника, пишат върху тях ЧУДОВИЩЕ с големи черни букви и го подчертават няколко пъти. Понякога натискат толкова силно, че късат хартията. Репортерите правят точно обратното. Но и те са не по-малко гадни от другите.

„Скъпа госпожо Тайлър — или просто Джейн, — Надявам се, че няма да имате нищо против, ако напишем една статия за вас в този труден момент…“ бла, бла, бла…

Глен обичаше да ги чете, като си преправяше гласа и двамата се смеехме до припадък, после аз ги прибирах в едно чекмедже. Но това беше, когато той бе жив. Тези няма с кого да споделя.

Поглеждам към чая си. Вече е изстинал и отгоре плува тънка ципа от пълномасленото мляко, което Глен предпочита. Грешка — предпочиташе. Вече мога да си купувам нискомаслено. И това ме кара да се усмихна.

Междувременно Кейт се опитва да ме убеди колко отговорни и деликатни са в нейния вестник и какво ли още не. Усмивката ми е следващият позитивен знак. Предлага да ме настани в хотел за няколко нощи „за да избягаме от нахалните репортери и цялото напрежение“.

— Да си починеш, Джейн.

И сякаш нарочно в този момент се звъни на вратата. Кейт поглежда през тънкото перде и изсъсква:

— По дяволите! Отпред е един репортер от местната телевизия. Стой тихо, не му отваряй и ще си тръгне.

Правя каквото ми казва. Разбирате ли, тя поема оттам, докъдето бе стигнал Глен. Пази ме от пресата. Само дето и тя е от пресата. Боже, аз съм затворена вътре с врага си! Обръщам се към нея да кажа нещо, но отвън отново се звъни и капакът на пощенската кутия се повдига.

— Госпожо Тайлър — еква глас в празния коридор. — Госпожо Тайлър, аз съм Джим Уилсън от телевизия „Капитал“. Моля само за минутка от времето ви. Една-две думи. Там ли сте?

С Кейт се споглеждаме. Тя е много напрегната. Странно е да видя друг да се чувства така, както аз поне по няколко пъти на ден. Искам да ѝ кажа, че вече се научих да седя тихо. Понякога дори сдържам дъха си, за да не разберат, че в къщата има някого. Но Кейт не може да стои мирно и вади мобилния си.

— На приятел ли ще се обаждаш? — питам я в опит да разчупя атмосферата и, естествено, онзи от телевизията ме чува.

— Госпожо Тайлър, разбрах, че сте вътре. Моля ви, елате до вратата. Обещавам да не ви отнема много време. Трябва да говоря с вас. Искаме да ви дадем възможност…

Кейт извиква внезапно: „Майната ти!“, и аз я зяпвам. Глен никога не би позволил на жена да произнесе тези думи в дома му. Тя ме поглежда и казва безмълвно „съжалявам“, после слага пръст на устните си. Човекът от телевизията отива на майната си.

— Тази тактика работела, значи — отбелязвам аз.

— Извинявай, но те разбират само този език — отговаря Кейт и се засмива.

Смехът ѝ е хубав, искрен. Напоследък не съм чувала много хора да се смеят.

— Джейн, хайде да отидем в хотела, преди да дойде друг репортер.

Аз кимам. Последният път, когато бях в хотел, беше преди две години. С Глен отидохме в Уитстейбъл за уикенда да отпразнуваме петнайсетата ни годишнина.

— Това е важна годишнина, Джени. Повече, отколкото получават за въоръжен грабеж.

Той обичаше да се шегува.

Уитстейбъл беше само на час оттук, но ние се разходихме из скалистия морски бряг, намерихме едно прекрасно място и ядохме панирана риба с картофи. Аз събирах плоски камъчета за Глен, той ги мяташе в морето и заедно брояхме подскоците. Платната на малките лодки плющяха, вятърът рошеше косата ми и ми се струва, че това беше моментът, когато се почувствах истински щастлива.

Глен не говореше много. Просто му се разхождаше, а аз се радвах на вниманието му.

Виждате ли, по онова време Глен просто бе изчезнал от живота ми. Уж беше там, но всъщност не беше, ако разбирате какво искам да кажа. Компютърът му беше по-близък от мен. Във всякакъв смисъл, както се разбра. Имаше си камера и можеше да вижда хората, когато говореше с тях, те също можеха да го виждат. Макар че приличаха на мъртви. На зомбита. Аз го оставих на тях. На неговите глупости.

— Какво правиш там цяла вечер? — питам го, а той само свива рамене и казва:

— Говоря с приятели. Нищо важно.

Но прекарваше часове пред компютъра. Часове.

Понякога се будех нощем и виждах, че не е до мен. Чувах го да говори тихо от свободната стая, но знаех, че не бива да го безпокоя. Не обичаше да се въртя около него, когато беше пред компютъра. За да му поднеса кафето, трябваше първо да почукам. Казваше, че се стряска, когато влизам направо. Затова чуках, той гасеше екрана и тогава вземаше кафето.