Фиона Бартон - Вдовицата

Кейт извади телефона си и засне снимката. После огледа кухнята. Всичко в нея беше безупречно чисто. Не приличаше на собствената ѝ кухня, където синовете ѝ тийнейджъри със сигурност бяха оставили следи от закуската — празни чаши от кафе, вкиснато мляко, наполовина изядена препечена филийка, буркан с конфитюр със стърчаща дръжка на лъжица. И задължителните мръсни футболни екипи, събиращи прах на пода.

Водата в чайника завря, тя направи чай, сложи чашите на един поднос и ги отнесе.

Завари Джейн да се взира в нищото, забила зъби в нокътя на палеца си.

— Така е по-добре — каза Кейт и седна. — Съжалявам за прекъсването. Докъде бяхме стигнали?

Вече започваше да се тревожи. Бе прекарала близо час с Джейн Тайлър и бе напълнила бележника си с парченца от детството и първите години от брака ѝ, но това беше всичко. Всеки път, когато доближеше онзи период, който ѝ трябваше за статията, Джейн сменяше темата и заговаряше за нещо безобидно. В един момент започнаха дълъг разговор за предизвикателството да си родител в днешно време и тъкмо когато мислеше да насочи темата в желаната посока, трябваше да отговори на едно от настоятелните повиквания от редакцията.

Щом разбра, че Кейт е в къщата, Ник се ентусиазира.

— Страхотно! — извика в телефона. — Браво на теб. И какво казва тя? Кога ще изпратиш нещо?

Кейт измърмори тихо под надзора на бдителните вдовишки очи:

— Чакай малко, Ник. Тук сигналът не е много добър.

И излезе в коридора, като сви раздразнено устни към Джейн и поклати нещастно глава, за да ѝ покаже, че прекъсването ѝ е неприятно.

— За бога, Ник, седях до нея. Сега не мога да говоря — прошепна тя, наблюдавайки в голямото огледало до вратата как добре играе изкаран от търпение репортер. — Честно казано, става много бавно, но мисля, че започва да се отпуска. Трябва ми още време.

— Подписа ли договор? — попита Ник. — Накарай я да подпише, после ще довършим нещата.

— Не искам да я плаша, като насилвам нещата, Ник. Правя каквото мога. Ще говорим после.

Тя затвори и обмисли следващия си ход. Може би трябваше веднага да спомене за парите. Предложи ѝ чай, предложи ѝ съчувствието си, време беше да се заеме със същинската работа.

„Мъжът ѝ е мъртъв, може би има нужда от пари“, помисли си тя.

9 юни 2010, сряда

Мина час, а тя все още е тук. Не знам защо не я помолих да си тръгне. Преди никога не съм имала проблем да кажа на хората да си гледат работата. Безпокоях се какво ще ме пита, но се оказа забавно и вниманието ѝ ми беше приятно. В тази къща се чувствам малко самотна.

Говорихме за какво ли не. Кога сме купили къщата с Глен, какви са цените наоколо, какви ремонти сме правили, колко скъпа била боята, какъв бил кварталът, където съм израснала и ходила на училище — такива неща. Тя се съгласява с всичко.

— О, и аз бях така в училище. Мразех учителите също като теб.

Такива неща.

Имам чувството, че си бъбря с приятелка. Че тя е като мен. Тактиката ѝ е добра, но ми се струва, че го прави при всяко интервю.

Но не е толкова лоша, наистина. Мисля, че щях да я харесам, ако се бяхме запознали при други обстоятелства. Забавна е и изглежда мила, но може всичко да е роля. Разказва ми за съпруга си, „моя старец“, както го нарича — казва, че трябва да му се обади по-късно, за да го предупреди, че може да закъснее. Не знам защо ще закъснява — още не е дошло време за обяд, но се съгласявам, казвам, че трябва да му се обади веднага, защото той сигурно ще се безпокои. Глен би се обезпокоил. Щеше да ме побърка, ако излезех навън, без да му се обадя. „Не е честно спрямо мен, Джени“, щеше да ми каже, но това не го споделям с нея.

Кейт се смее и споделя, че „старецът ѝ“ е свикнал с нейните закъснения, но ще мърмори, защото ще му се наложи той да се оправя с децата. Имала двама тийнейджъри, Джейк и Фреди, които били ужасни и не уважавали никого и нищо.

— Ще трябва да направи вечеря — казва тя. — Мисля, че ще поръча пица. Момчетата я обожават.

Момчетата побърквали и нея, и стареца ѝ, защото не чистели след себе си.

— Като прасета са, Джени, — уверява ме тя. — Няма да повярваш колко купи от зърнена закуска намирам в стаята на Джейк. Особено от вечерята. И си губят чорапите всяка седмица. Къщата ни е като Бермудския триъгълник за чорапи — смее се отново тя, защото, прасета или не, определено ги обича.

Мисля си, Джейк и Фреди — какви прекрасни имена! Скътвам ги за по-късно, за колекцията си, и кимам, сякаш разбирам какво ѝ е. Но всъщност нищо не разбирам. Аз щях да обичам тези проблеми. Щях да съм щастлива да имам двама тийнейджъри, които да хокам и да обичам.