Фиона Бартон - Вдовицата

По пътя за вкъщи той заяви, че никога няма да прости на баща си. И наистина не му прости. Повече никога не споменахме името му.

Аз отчаяно исках дете, подмятах за лечение или за осиновяване, но той не обичаше да говори за „нашия проблем“. Скриваше се вътре в себе си и аз оставах сама. За известно време живеехме като непознати.

Кейт Уотърс пита за тоалетната и предлага да направим още чай. Оставям я да се оправя, давам ѝ чашата си и ѝ показвам тоалетната на долния етаж. Тя излиза и аз оглеждам бързо стаята, за да се уверя, че не е останало нищо от Глен. Че няма сувенири, които биха я изкушили да открадне. Чувала съм какви ли не истории за хората от пресата. И малко след като пуска водата, тя се появява с подноса с чая и започва отново да ме превъзнася. Каква забележителна жена съм била, колко лоялна, направо „не-ве-ро-ят-на“.

Заглеждам се в сватбената снимка на стената над газовата печка. На нея изглеждаме толкова млади, сякаш сме облекли дрехите на родителите си. Уотърс проследява погледа ми, става и сваля снимката от стената. Сяда на страничната облегалка на фотьойла ми и двете се вглеждаме в нея. Шести септември 1989. Денят, когато затегнахме възела и станахме семейство. Не знам защо, но се разплаквам. Това са първите истински сълзи след смъртта на Глен и Кейт слага ръка на рамото ми.

Оставям я да ме прегърне, защото искам тя да поеме отговорността.

9 юни 2010, сряда

Кейт се върна на мястото си. Не трябваше да пие кафе, преди да дойде. Като прибавим и чая, мехурът ѝ я побъркваше, непрекъснато изпращаше тревожни сигнали и след малко отново щеше да се наложи да остави Джейн Тайлър на мислите ѝ. Лоша идея на този етап, особено като се има предвид, че Джейн се умълча, отпиваше малки глътки от чая си и се взираше в далечината. Кейт започна отчаяно да се бори да не прекъсва момента и да прецака репортажа, който вече се оформяше в главата ѝ. Двете бяха в много деликатен етап от разговора. Един пропуснат контакт с очи и всичко можеше да се промени.

Веднъж мъжът ѝ Стийв сравни работата ѝ с дебнене на животно. Бяха поканили гости за вечеря, той бе обърнал малко повече чашки с вино и бе хванал микрофона.

— Приближава се стъпка по стъпка, храни ги с любезни думи и усмивка, ако се наложи, намеква за пари и докато хапват от протегнатата ѝ ръка, постепенно ѝ разказват своята история. Истинско изкуство — обясни той на гостите около масата.

Гостите бяха негови колеги от онкологията. Кейт пусна една професионална усмивка и каза примирено:

— Стига, скъпи, знаеш, че не е така.

Гостите се засмяха нервно и отпиха от виното. След това тя се разбесня, разсипа храна навсякъде, докато хвърляше съдовете в мивката, но Стийв я прегърна, целуна я в знак на помирение и заяви:

— Много добре знаеш, че ти се възхищавам, Кети. Ти си съвършена в работата си.

Тя отвърна на целувката му, но осъзна, че той е прав. Понякога, за да направи бърза връзка с подозрителен, дори злонамерен непознат, трябваше да играе роля или да играе танца на съблазнителка. На нея ѝ харесваше. Обичаше адреналина в кръвта си, когато доближаваше нечий праг за пръв път, натискаше звънеца и чуваше звука на живота в къщата, обичаше промяната на светлината в прозорчето на вратата, когато домакинът приближаваше, и докато той отвореше, тя вече беше готова за представлението.

Репортерите имат различни техники, когато са пред нечия врата. Неин приятел, с когото преминаха заедно обучението, наричаше този момент „заека в торбата“. Един се опитва да предизвика симпатия, друг вини главния редактор, че го кара да безпокои хората, а имаше случай, когато една репортерка набута възглавница под полата си, престори се на бременна и попита може ли да ползва тоалетната, за да влезе.

Тези игрички не бяха в стила на Кейт. Тя си имаше свои правила: винаги се усмихвай, никога не стой прекалено близо до вратата, не започвай с извинение и се опитай да отклониш вниманието от факта, че си дошла за интервю. Често използваше бутилка с млякото, но млекарите вече бяха на изчезване. И беше много доволна, че успя да влезе през тази врата с такава лекота.

Ако трябваше да е искрена, нямаше желание да идва. Искаше да отиде в офиса и да свърши с попълването на фактурите, преди да превиши кредита и банката да блокира сметките ѝ. Но главният редактор имаше други планове за нея.

— Иди и почукай на вратата на вдовицата, по път ти е — ревна той, за да надвика новините по радиото до себе си. — Човек никога не знае. Може днес да се окаже щастливият ти ден.