Фиона Бартон - Вдовицата

Къщата имаше градина отпред, но ние я насипахме с чакъл, „за да си спестим косенето“, както каза Глен. Аз обичам трева, но Глен предпочиташе всичко да е чисто и подредено. В началото, когато заживяхме заедно, ми беше много трудно, защото бях малко разхвърляна. Когато се връщаше от работа, мама винаги намираше мръсни чинии и единични чорапи под леглото ми. Глен щеше да припадне, ако го беше видял.

Спомням си как стисна зъби и присви очи, когато една вечер, след като бяхме пили чай, ме хвана как обирам с ръка трохите от масата и ги събарям на пода. Дотогава не си бях давала сметка, че правя така, сигурно съм го вършила стотици пъти, но повече никога не го направих. В това отношение той ми направи добро, научи ме как да върша нещата така, че къщата да е чиста. Глен обичаше чистотата.

В началото той ми разказваше всичко за работата си в банката — за отговорностите му, за младите, които разчитали на него, за шегите между колегите, за шефа, когото не можеше да понася — „Мисли се за най-великия“. И за другите в офиса — Джой и Лиз, които заемаха задния кабинет, и Скот — един от счетоводителите, който имал ужасна кожа и се изчервявал от всичко. И Мей, стажантката, която продължавала да прави грешки. Обичах да го слушам, когато ми говореше за своя свят.

Аз също му разказвах за работата си, но след няколко думи се връщахме отново в банката.

— Фризьорството не е кой знае колко вълнуваща работа — казваше ми той, — но ти я вършиш добре. Гордея се с теб, Джени.

Казваше още, че иска да добия самочувствие, да се чувствам добре в кожата си. И в това отношение ми помогна много. Тогава се усещах защитена от любовта му и ако ме критикуваше понякога, знаех, че е за мое добро. И не се сърдех.

Всъщност нямах време да мисля за себе си. Цялото ми внимание беше насочено към Глен. Грижех се за него, готвех любимите му ястия и гладех ризите му, за да изглежда добре в офиса. Това беше по моята част.

С годините двамата успяхме да преобразим всяко кътче от къщата. Превърнахме хола в трапезария, като сложихме двойна стъклена врата. „Сега ще я наричаме всекидневна“, ми каза той, но аз все забравях. С пе ве це дограмата къщата се промени напълно, стана като запечатана и изолирана от останалия свят, но на Глен му харесваше. Странно, никога не сме обмисляли да се преместим или да си купим по-голяма къща. Глен обичаше номер дванайсет, а аз бях щастлива там, където той се чувстваше добре.

И разбира се, нямахме нужда от втора стая.

9 юни 2010, сряда

Кейт Уотърс ме поглежда и отново клати глава. Тя е добра в работата си, виждам го. Досега не съм разговаряла с журналист, като изключим виковете ми да се махат оттук, нито съм пускала някого в дома си. Те идват до вратата ми и си отиват години наред. Кейт е хитра, крие в джоба си целия арсенал от журналистически трикове, но аз съм по-добра от нея. Защото дълго време репетирам в съзнанието си.

— Предполагам, че смъртта му е била голям шок за теб — казва тя и отново стиска ръката ми.

Кимвам безмълвно.

Не мога да ѝ кажа как лежах будна в леглото с часове и си мечтаех Глен да умре. Не, всъщност не да умре. Не исках да го боли и да страда. Просто исках да го няма. Често си представях момента, когато от полицията ми се обаждат.

— Госпожо Тайлър — очаквах да чуя дълбок мъжки глас, — много съжалявам, но трябва да ви съобщя лоша новина.

От онова, което щеше да последва, ми идеше да повърна.

— Госпожо Тайлър, за мое голямо съжаление, съпругът ви почина при автомобилна катастрофа.

После се виждах… наистина се виждах как плача и отивам на телефона да се обадя на майка му.

— Мери — казвах наум, — имам лоша новина. Глен… той е мъртъв.

Чувах ужаса в гласа ѝ, усещах скръбта ѝ. Виждах и състраданието на приятелите заради трагичната загуба. Представях си как семейството се събира и се суети около мен. И тайно се наслаждавах на тръпката.

Аз — опечалена вдовица. Не ме разсмивайте!

Но когато наистина се случи, ми се стори нереално. Майка ми изглеждаше почти толкова облекчена, колкото и аз, и нямаше съчувстващи приятели, а само шепа роднини.

— Беше по-лесно, защото нямаме деца — казвам аз и предугаждайки въпроса ѝ „защо“, продължавам: — Не можехме. Докторите казаха, че нещо не е наред при Глен.

Баща му разбра и на Коледа си направи шега по този повод.

— Виж това, Глен — рече той и взе от купата с плодовете един портокал. — Този е като теб, без семки.

Баща му беше гадняр, но дори и той разбра, че е отишъл твърде далеч. Всички замълчахме. Тишината беше просто оглушителна. Никой не знаеше какво да каже, за това всички се втренчихме в телевизора и се направихме, че нищо не се е случило. Глен пребледня като мъртвец. Стоеше като статуя и аз не можах да събера сили да го докосна. Без семки.