Фиона Бартон - Вдовицата

9 юни 2010, сряда

Чувам стъпките ѝ по чакъла. Обувките ѝ са с високи токове и те почукват по алеята, докато приближава. Пред вратата се колебае за момент, приглажда косата си назад. Тоалетът ѝ е впечатляващ — сако с големи копчета над елегантна права рокля и вдигнати на главата ѝ очила. Не е като онези от „Свидетелите на Йехова“ или агитаторите от работническата партия. Може би е репортер, но не от редовите. Втората за днес и четвъртата за седмицата, а още сме само сряда. Бас държа, че ще каже: „Извинявам се, че ви безпокоя в този труден момент“. Всички го казват и ме поглеждат с онова тъпо изражение на съчувствие. Сякаш им пука.

Интересно ми е дали ще звънне втори път. Ще изчакам. Мъжът, който дойде сутринта, не го направи. На повечето вече им е писнало да опитват. Напускат в мига, когато отдръпнат пръста си от звънеца, тръгват колкото може по-бързо назад по алеята, качват се в колите си и заминават. Сигурно казват на шефовете си, че не съм си вкъщи. Жалка картинка.

Тази обаче звъни още веднъж. После започва да чука по вратата в ритъм, сякаш е рап изпълнител. Или полицай. Вижда, че я гледам през процепа на дантелените пердета, и се усмихва широко. Мама наричаше тази усмивка „холивудска“.

Тя чука отново. Когато отварям, ми подава оставената от доставчика бутилка мляко и казва:

— Не бива да стои тук, ще се развали. Имате ли съд за варене на мляко?

Аз едва дишам, какво остава да говоря. Тя се усмихва отново и накланя глава настрани.

— Аз съм Кейт — казва приятелски. — Кейт Уотърс от „Дейли Пост“.

— Аз съм… — започвам, но изведнъж осъзнавам, че тя не ме пита.

— Знам коя сте. — Тя влиза. „Вие сте историята на деня“ остава неизречено.

Репортерката отнася бутилката с млякото в кухнята и се залавя да направи чай. Последвам я. Кухнята не е голяма и двете почти се прегръщаме, докато се суети около чайника и отваря всички шкафове да търси чаши и захар. Стоя и гледам като препарирана, оставям я да се разпорежда, както пожелае.

— Каква прекрасна кухня! Иска ми се и аз да имам такава. Сами ли си я проектирахте?

Отговарям изненадано:

— Да. Избрахме бели врати и червени дръжки, защото така изглежда по-чисто.

Боже, какво правя? Стоя в дома си и обсъждам кухнята с репортер. Глен щеше да побеснее, ако ме видеше.

— Насам, нали? — пита тя и аз отварям вратата към гостната. Нямам желание да ѝ противореча. Оставям я да командва парада. Колко е хубаво отново някой друг да командва парада вместо мен! Бях се паникьосала, че ще трябва да се справям с всичко сама, но ето ти Кейт Уотърс, готова да поеме нещата в свои ръце.

Трябва само да ѝ разкажа всичко за живота си, ми казва тя.

Животът ми ли? Всъщност нея не я интересува моят живот. Не е извървяла целия този път, за да слуша за Джейн Тайлър. Тя иска да знае истината за него. За Глен. За съпруга ми.

Съпругът ми почина миналата седмица. Блъсна го автобус точно пред „Сейнсбъри“. Беше пред мен, обясняваше каква зърнена закуска трябвало да купя, а в следващия момент го видях мъртъв на улицата. В спешното казаха, че фаталният удар е бил в главата. Където и да е, той беше мъртъв, проснат на паважа, а аз стоях там и го гледах безпомощно. Хората се разтичаха, намериха отнякъде одеяла и ги донесоха, а аз гледах образувалата се под него малка локва кръв. Всъщност нямаше много кръв. Той щеше да е доволен. Ужасно мрази да е разхвърляно и мръсно.

Хората бяха много мили, опитаха се да ме спрат да видя трупа му, за да не се разстройвам допълнително. Нямаше как да им кажа, че се радвам. Това сложи край на неговите глупости.

9 юни 2010, сряда

Полицаите, естествено, дотичаха веднага. Инспектор Боб Спаркъс дори дойде, хвана ми ръката и поиска да поговорим за Глен.

Не казах нищо, нито на него, нито на другите. Заявих, че няма за какво да говорим. Бях твърде разстроена, за да говоря. Разплаках се.

Но пред Кейт Уотърс мълча, не споменавам нищо за това. Тя седи в другия фотьойл и стиснала чашата с чай, люлее крака си.

— Тази седмица сигурно е била мъчителна за теб, Джейн — казва тя. Забравила за „госпожа Тайлър“, се опитва да ми засвидетелства симпатията си и да ме размекне. — Но, слава богу, вече отмина.

Аз навеждам глава, взирам се в скута си и мълча.

Оставаме известно време така, после тя решава да смени тактиката. Става и взема от полицата над камината една наша снимка — двамата се гледаме и се смеем на нещо.