Фиона Бартон - Вдовицата

Но вместо това се чувам да казвам:

— Глен ставаше труден, ако оставех къщата неразтребена.

Просто искам да ѝ покажа, че си имам своите проблеми; че и аз съм като нея. Доста глупаво. Как бих могла някога да бъда като нея? Или като когото и да било? Аз?

Глен винаги твърдеше, че съм различна. Когато излизахме заедно, се отнасяше с мен като с нещо специално. Казваше на приятелите си, че съм нещо специално. И досега не мога да разбера защо го правеше. Тогава работех в един фризьорски салон, „Косата днес — Лесли“, на името на собственичката, и прекарвах осем часа в сапунисване на коси и правене на кафе за жени в менопауза. Мислех си, че фризьорството ще е забавно, дори завладяващо. Надявах се да подстригвам и да създавам нови прически, но на седемнайсет бях все още в дъното на стълбицата.

— Джейн — нареждаше Лесли, — сложи шампоан на клиентката ми. И после измети около столовете.

Без „моля“, без „благодаря“.

Клиентките бяха симпатични. Обичаха да споделят с мен новините и проблемите си, защото ги слушах и не се опитвах да им давам съвети, както правеше Лесли. Кимах и се усмихвах, спях с отворени очи, докато се ядосваха за внуците си и онова лепило, което дишаха, или за съседа, който хвърляше мръсотиите от кучето си в тяхната градина. Минаваха цели дни, без да дам по-различно мнение от „Това е добре“ или да кроя планове за уикенда на глас, колкото да поддържам разговора. Но ми харесваше. Заплатата беше мизерна, обаче работата ми пасна както никоя друга. Не ми се учеше. Мама казваше пред хората, че страдам от дислекция, но истината беше, че просто не ми се занимаваше.

После се появи Глен и изведнъж станах „специална“.

В работата нищо не се промени, но не можех да се сближа с другите три момичета, защото Глен не одобряваше да излизам без него. Казваше, че само самотните момичета скитосвали така, за да си търсят секс и пиячка. И ако можеше да се вярва на историите им в понеделник сутрин, вероятно беше прав. Винаги си намирах някакво извинение да не изляза с тях и накрая те спряха да ме канят.

Обичах работата си, защото можех да се отнеса, да потъна в мислите си и нямаше напрежение. Чувствах се сигурна — миризмата на химикалите, отрязаните коси, шумът от разговорите и течащата вода, ръмжащите сешоари и предсказуемостта на всичко това ме успокояваше. Денят ми се ръководеше от записаните с не добре подострен молив часове в книгата за ангажименти.

Всичко бе предварително решено, дори и униформите: черни панталони и бели престилки (с изключение на съботите, когато всички трябваше да сме с дънки). „Унизително е за жена на твоята възраст, Джени“, бе казал по-късно Глен. Но важното беше, че не аз трябваше да решавам тези неща. За това не страдах.

Колкото до Глен, него всички го обичаха. В събота, когато идваше да ме вземе, се облягаше на бюрото на Лесли и чакаше. Толкова много знаеше моят Глен! Знаеше всичко за бизнеса и разсмиваше хората, дори когато говореше за сериозни неща.

— Твоят съпруг е много умен — казваше Лесли. — И много симпатичен. Ти си истинска щастливка, Джейн.

Подозирах, че не може да се начуди как такъв мъж като Глен е избрал точно мен. Понякога и аз самата се чудех. Когато му го казвах, се смееше и ме вземаше в прегръдките си.

— Ти си всичко, което искам — уверяваше ме той.

Помагаше ми да видя нещата каквито са. Помогна ми да порасна.

Когато се оженихме, нямах представа как да се оправям с парите. Глен ми даваше всяка седмица пари за домакинството, а също и една тетрадка, за да записвам всяко похарчено пени. После сядахме и той правеше баланс. Така научих много от него.

Кейт заговаря отново, но аз пропуснах началото. Говори за някакъв „ангажимент“, за пари.

— Съжалявам — казвам ѝ аз, — отплеснах се за момент.

Тя се усмихва търпеливо и се навежда напред.

— Знам колко ти е трудно, Джейн, колко неприятно ти е да те безпокоят денонощно. Но ако искаш моето мнение, единственият начин да се отървеш от тях е да дадеш интервю. Тогава всички ще изгубят интерес и ще те оставят на мира.

Кимам, за да ѝ покажа, че я слушам, но тя изведнъж се въодушевява, решава, че се съгласявам.

— Чакай, чакай — казвам малко изплашено. — Не ти казвам да, нито не. Трябва първо да помисля.

— Готови сме веднага да ти платим. Да компенсираме изгубеното време и да ти помогнем по-лесно да преживееш момента — добавя бързо тя.

Забавно ми е как се опитват да замаскират всичко. „Да компенсираме“. Иска да каже, че ще ми плати да издам мъжа си, но се пази да не ме засегне.