Фиона Бартон - Вдовицата

— Благодаря — казваше винаги.

— Нещо интересно? — питах аз.

— Не. Обикновеното.

И край на разговора.

Аз никога не използвах компютъра. Там беше негова територия.

Но винаги съм подозирала, че там става нещо. Затова започнах да наричам заниманията му „глупости“. Когато говорех на глас за тях, разбирах, че не му е приятно да ги наричам така, но не можеше да каже нищо. Думата не беше обидна. „Глупости“. Нещо и нищо. Но не беше нищо. Беше мръсно. Нещо, което никой не биваше да вижда.

Когато полицията намери всичко на компютъра му, Глен отрече да го е направил.

„Намерили са нещо, което не съм свалял от интернет — нещо ужасно, Джени, което се прокрадва в харддиска ти, докато влизаш в някой сайт“ — ми обясни той.

Не знаех нищо нито за интернет, нито за харддискове. Но, както ми го обясни, такова нещо можеше да се случи, нали?

— Много хора са обвинени по погрешка, Джени — каза ми той. — Всеки ден пишат за такива случаи във вестниците. Крадат кредитни карти и с тях купуват такива неща. Не съм направил нищо и го казах в полицията.

Аз не отговорих и Глен продължи:

— Не знаеш какво е да те обвинят несправедливо.

И:

— Не съм направил нищо.

Погалих го по ръката и той сграбчи моята.

— Хайде да изпием по един чай, Джени — помоли ме и ние отидохме в кухнята да сложим чайника. Когато вземах млякото от хладилника, се загледах в снимките на вратата: двамата на Нова година в излъсканата до блясък „трапезария“; двамата боядисваме тавана в предната стая, покрити с петна от боя с цвят на магнолия; двамата на почивка; двамата пред огъня. Двамата. Ние бяхме отбор.

— Не се тревожи за нищо. Нали имаш мен, Джени — казваше ми той, когато се прибирах след лош ден или не бях в настроение. — Ние сме отбор.

И наистина бяхме. Имахме много общи неща, за да се разделим.

Прекалено близки бяхме. Бях готова да излъжа заради него.

В полицията не ми беше за пръв път. Започна се още от банката. Когато не му се ходеше, се обаждах да кажа, че е болен. После ми довери, че имаме финансови проблеми, и аз излъгах, че съм изгубила кредитната си карта, за да може банката да ни възстанови някои от тегленията.

— Не ограбваме никого, Джени — уверяваше ме той. — Хайде, само този път.

И накрая последната лъжа. Казах в полицията, че в деня, когато Бела Елиът изчезна, той се прибра в четири часа. Предната вечер седнахме на чаша чай и го съобщиха по телевизията. Споменах му, че полицаите търсят шофьор на син микробус. Посъветвах го да се обади и да обясни, че е пътувал с микробуса до Нюхемпшир, за да го зачеркнат от списъка.

Глен се взря в мен.

— Това означава сам да се набутам между шамарите, Джен — рече накрая.

— Какво искаш да кажеш?

— Виж, имах една лична работа… доставих пратка за приятел и спечелих малко допълнителни пари. Ако шефът разбере, ще ме уволни.

— Ами ако шефът ти докладва, че си бил в района по същото време?

— Няма — отвърна Глен. — Той не си пада по полицаите. Но ако все пак докладва, ще кажем, че към четири вече съм си бил вкъщи. Той няма как да знае. Нали, любов моя?

Аз кимнах. Към четири той наистина ми звънна да ми каже, че се прибира. Батерията му била паднала, за това се обаждал от телефона в гаража.

Дали се прибираше, или си беше вкъщи, на практика бе едно и също, нали?

2 октомври 2006, понеделник

Когато Боб Спаркс чу за пръв път името на Бела Елиът, се усмихна. Любимата му леля — една от многото по-млади сестри на майка му — се казваше Бела. Тя беше веселячката в групата. Затова се усмихна Боб Спаркс и това му беше за последен път. Оттогава бяха минали седмици.

Телефонното обаждане от 999 бе дошло в 16:38. Беше женски глас, натежал от скръб.

— Отвлякоха я — изплака жената. — Само на две годинки е. Някой я отвлече…

През следващите дни записът се въртя не знам колко пъти и всички запомниха успокояващия мъжки глас на оператора, който участваше в агонизиращ дует с пискливото сопрано на обадилата се.

— Как се казва вашето момиченце?

— Бела. Името ѝ е Бела.

— А с кого говоря, моля?

— Аз съм майка ѝ. Даун Елиът. Тя беше отпред, в градината. На нашата къща. Манър Роуд четирийсет и четири А, Уестланд. Моля ви, помогнете ми!

— Разбира се, Даун. Знам, че ви е трудно, но за да можем да направим нещо, трябва да разберем още някои неща. Кога я видяхте за последен път? Сама ли беше в градината?

— Играеше си с котката. Сама. След следобедния си сън. Остана сама само няколко минути. Излязох да я прибера към три и половина, но я нямаше. Търсихме я навсякъде. Моля ви, помогнете ми да я намеря, моля ви!