Фиона Бартон - Вдовицата

— Те странят от нас. Аз съм самотна майка, ползвам привилегии и за тях съм използвачка — обясни тя на Боб.

Докато говореха, екипът му и тълпи доброволци от местните хора — много от тях все още в работни дрехи — претърсваха градините отзад, контейнерите за боклук, мазета, тавани, бараки, коли, къщички за животни и камари с компост из целия квартал. Денят беше към края си, когато някой отвън извика:

— Бела! Бела! Къде си миличка?

Даун Елиът скочи, отиде до прозореца и погледна навън.

— Ела, Даун, седни до мен — каза Боб. — Искам да знам Бела била ли е непослушна днес?

Тя поклати глава.

— Имало ли е причина да ѝ се скараш за нещо? — продължи той. — Малките подробности може да са от голямо значение. Случайно да си я плеснала или нещо такова?

Беше нетипично майката да е убиец, но той трябваше да елиминира категорично тази вероятност. Съзнанието на младата жена попи бавно въпросите и тя заяви невинността си почти с писък:

— Разбира се, че не. Никога не съм я удряла. Е, понякога се е случвало да ѝ се скарам. Когато започне да се инати… Днес нямаше нищо такова. Казвам ви, някой я е отвлякъл…

Спаркс я потупа успокояващо по ръката и помоли полицайката в къщата да им направи чай.

Млад униформен полицай промуши главата си през вратата на гостната и направи знак на шефа си, че трябва да му съобщи нещо.

— Един свидетел твърди, че е видял син микробус, паркиран на пътя, по-рано този следобед — каза му той. — Записал е част от номера.

— Имаме ли описание на шофьора?

— Бил е към трийсетте. Не е сигурен в описанието. Свидетелят излязъл на улицата, но микробусът тръгнал почти веднага. Ала по-късно го видял отново от прозореца си. Било след няколко минути, минал и спрял малко по-надолу по улицата.

Спаркс извади телефона и се обади на сержанта.

— Може да се окаже жива — каза той, когато от другата страна му отговориха. — От момичето няма и следа. Видели са син микробус да обикаля из квартала. Свидетел е запомнил част от номера. Изпращам ти данните. Дай ги на пътните полицаи. Отивам да говоря с този съсед. И още нещо, издирете всички сексуални насилници в района — добави той. Стомахът му се сви при мисълта, че детето може да е в лапите на някой от двайсет и двамата извратеняци, живеещи в района на Уестланд.

В управлението водеха на отчет триста сексуални престъпници — воайори, ексхибиционисти, содомисти, педофили и изнасилвачи, които се правеха на мили съседи и чичковци пред нищо неподозиращите хора около себе си.

Стан Спенсър чакаше старшия инспектор в чистото си спретнато бунгало от другата страна на улицата. Той бе поел ролята на квартален наблюдател преди няколко години, когато мястото, определено от самия него за паркиране на волвото му, беше най-нахално узурпирано от натрапници. Пенсионерският живот не предлагаше много емоции за него и съпругата му Сюзан, затова той вложи енергията си в нощни бдения за реда в квартала и записваше старателното всяка нередност.

Спаркс стисна ръката му и двамата седнаха на масата в трапезарията. Спенсър разлисти своя бележник.

— Показанията ми са поетапни, инспекторе — каза той и Спаркс потисна една усмивка. — Гледах навън, чаках Сюзан да се върне от пазар и неочаквано видях микробус, цвят — син, паркиран на улицата. Не успях да видя добре табелата с номера… Обичам да си записвам номерата, за да следя нарушителите, затова излязох навън, но той тръгна. Върнах се вкъщи и записах каквото успях да видя. Ала след десетина минути микробусът, вярвайте ми, се върна. За съжаление, този път не успях да погледна номера. Телефонът ми звънна и когато се върнах отново на прозореца, човекът беше изчезнал.

— Видяхте ли Бела, когато излязохте на улицата?

Спенсър поклати глава:

— Не. Не съм виждал малката сладурана от няколко дни.

След пет минути Спенсър вече се настаняваше на един стол в гостната на Даун Елиът. Набързо надраска няколко реда за пресата, после се премести на дивана.

— Даун, познаваш ли човек със син микробус?

Тя поклати глава. Сълзите вече се търкаляха по бузите ѝ.

— Той ли я е взел? Човекът с микробуса?

9 юни 2010, сряда

Още стъпки по чакъла. Този път телефонът на Кейт иззвънява два пъти и спира. Сигурно е някакъв сигнал, защото тя моментално отваря външната врата и пропуска мъж с огромен сак на рамо.

— Това е Мик — уведомява ме тя. — Моят фотограф.

Мик ми се усмихва широко и ми подава ръка.