Фиона Бартон - Вдовицата

Глен обичаше да казва: „Това си е само наша работа, Джени“. Затова стана ужасно трудно, когато нашата работа стана работа на всички.

Полицаите твърдяха, че той е отвлякъл Бела.

Когато дойдоха у нас и произнесоха името ѝ, престанах да мисля за всичко останало, освен за снимката ѝ, за малкото личице, кръглите очила и пластира над едното око. Докато я гледах, ми заприлича на бебе пират. Беше толкова сладка, че можех да я схрускам. Месеци наред всички говореха за нея — в салона, в магазините, в автобуса. Малката Бела. Играела си в градината пред дома си в Саутхамптън, някой влязъл и я отвлякъл.

Никога не бих оставила моето дете да си играе само навън. Тя беше само на две и половина, за бога. Майка ѝ трябваше да се грижи повече за нея. Сигурно се е зазяпала по шоуто на Рики Лейк или друга подобна глупост. Винаги излиза така, когато се случат такива неща. Какви безотговорни хора!

Тогава казаха, че Глен я е отвлякъл. И убил. Останах без въздух, когато го казаха. Имам предвид полицаите. Те бяха първи. Другите заговориха по-късно.

Ние стояхме в коридора и слушахме с отворена уста. Казах „ние“, но Глен се промени. Изражението му стана непроницаемо. Вече не изглеждаше като моя Глен.

Полицаите дойдоха тихо. Нямаше думкане по вратата, нямаше нищо общо с онова, което съм гледала по телевизията. Почукаха, чук, чук, чук, чук! Глен току-що се бе прибрал от двора. Беше измил колата. Отвори вратата и аз подадох глава от кухнята да видя кой е. Бяха двама и помолиха да влязат. Единият приличаше на учителя ми по география в училище, господин Харис. Беше със същото сако от туид.

— Господин Глен Тайлър? — попита тихо и съвсем спокойно „господин Харис“.

— Да, аз съм — отвърна Глен и ги запита, дали не са дошли да ни продават нещо. В началото не чувах добре, но после те влязоха. Оказаха се от полицията — детектив инспектор Боб Спаркс и неговият сержант.

— Господин Тайлър, искам да поговорим за изчезването на Бела Елиът — каза инспектор Спаркс.

Отворих уста да се намеся, да го накарам да спре с тези глупости, но не можах.

Лицето на Глен пребледня. През цялото време не ме погледна нито веднъж. Не ме прегърна, дори не ме докосна. После обясни, че е бил в шок. Той и инспекторът продължиха да говорят, но не си спомням добре, мисля, че не чух какво си казваха. Гледах как устните им се мърдат, но не разбирах нищо. В главата ми се въртеше един-единствен въпрос: „Какво общо има Глен с Бела?“.

— Той не би позволил дори и косъм да падне от главата на дете. Той обича децата — обадих се по някое време, но не знам дали ме чуха.

След малко полицаят и Глен излязоха навън. После Глен ми разказа, че им е казал довиждане и те са си тръгнали. Не трябвало да се тревожа. Станало било грешка и всичко щяло да се изясни. Но аз не чух нищо от разговора им. Другият полицай остана с мен, опита се да ме разпита, да разрови живота ни, но аз мислех само едно — как се промени лицето на Глен и как за миг ми се стори, че не познавам този човек.

По-късно от него разбрах, че някой е записал част от регистрационен номер на микробус на улицата пред Бела в деня, когато изчезнала. Цифрите съвпадали с някои от цифрите на микробуса на Глен, но това не означавало нищо. Цветът бил тъмносин, като този на Глен. „Чисто съвпадение — ми каза. — Сигурно има стотици автомобили със същото описание.“

Каза ми още, че в онзи ден не е бил в района на престъплението, но полицията издирвала всички с подобни микробуси.

Когато уволниха Глен от банката, той започна работа като доставчик на стоки. Твърдеше пред всички, че е напуснал заради обезщетението и че промяната му харесва. Че винаги е искал да започне собствен бизнес и сам да си е шеф.

Денят, когато открих, че са го уволнили, се оказа сряда. След работа имах курс по степ, после трябваше да отидем на вечеря. Той ми се развика, защото закъснях необичайно много, изрече ужасни обиди, мръсни и гневни ругатни. Никога не бе използвал такъв речник и това изведнъж ме обърка. Не можех да го позная, не знаех кой е този мъж, който псуваше като хамалин и ме заливаше с гневни обвинения. Очите му бяха мъртви, сякаш ме виждаше за пръв път. Изплаших се, че ще ме удари, не откъсвах поглед от ръцете му, които се свиваха в юмруци, разпускаха се и пак се свиваха. Замръзнах до печката с шпатула в ръце.

„Моята кухня, моите правила“ — обичахме да се шегуваме с него, но не и през онази сряда. Ужасна, злочеста сряда.

Разправията завърши със затръшване на врата. Той излезе и отиде да си легне на единичното легло в свободната стая, далече от мен. Помня как се заковах в началото на стълбата, като вкаменена. За какво беше всичко това? Какво се случи. Не исках да мисля какво означаваше това за бъдещето ни.