Фиона Бартон - Вдовицата

Спаркс прокара ръце по косата си, отчитайки разширяващата се плешивина. „Хайде, мисли, мисли!“, си каза той и се наведе над компютъра. Отново прочете свидетелските показания и докладите от срещите с местните извратеняци, търсейки някаква пукнатина в историите им, но не успя да открие нищо.

После се зае да провери още веднъж профилите им. В по-голямата си част това бяха жалки създания. Нещастни самотници с лоша хигиена и развалени зъби, живеещи в измислена онлайн вселена, които от време на време излизаха на светло, в реалния свят, за да опитат късмета си.

След тях идваше ред на рецидивистите. Хората на Спаркс бяха отишли в къщата на Пол Силвър — той бе насилвал собствените си деца години наред, — но съпругата му („И трета ли има? — зачуди се Боб. — Или все още живее с Даян?“) им каза, че бил в панделата, дали му пет години за кражба с взлом. „Търси разнообразие“, пошегува се Боб с колегите си.

Момчетата претърсиха два пъти и дома на Стан Спенсър, съседа, защото „може да е нагласил цялата работа със синия микробус, за да отклони вниманието от себе си. Трябва да се уверим, че не е той“, както им каза Спаркс. Втория път Спенсър побесня и в знак на протест махна стикера с „квартален наблюдател“ от вратата си.

Естествено, през първите четирийсет и осем часа получиха обаждания от цялата страна, включително и два сигнала от Белгия, от хора, които се кълняха, че са видели Бела. Полицаите се втурнаха да проверяват информацията и някои сигнали разтуптяха сериозно сърцето на детектива.

Някаква жена от Нюарк им се обади и съобщи, че има нова съседка и тя си играе в двора с едно дете.

— Момичето е малко, с руса коса. Досега не съм виждала дете в двора. Мислех, че няма деца.

Спаркс веднага изпрати двама от местните полицаи и застана до телефона в очакване на рапорта им.

— Оказа се племенница на жената. Дошла на гости от Шотландия — съобщи му полицаят, разочарован не по-малко от Спаркс.

— Съжалявам. Може би следващия път.

Може би. Проблемът беше, че повечето обаждания идваха от търсачи на внимание и хора, които даваха мило и драго да са част от драмата.

Основната линия на разследване беше, че последният, видял Бела, освен майка ѝ, беше продавачката в местния павилион за вестници и списания надолу по улицата. Собственичката — една устата бабка — си спомни, че към единайсет и половина в магазинчето влезли майка и дъщеря. Били от редовните клиенти. Даун идвала всеки ден да си купи цигари и онзи ден посещението им беше записано от евтината охранителна камера в магазина.

Полицаите видяха малката Бела до гишето, хванала майка си за ръка. Лицето ѝ беше размазано, трудно се разпознаваше, сякаш вече изчезваше. Държеше хартиен плик в ръка. После се виждаше как вратата на павилиона се затваря след нея.

От телефонните разпечатки разбраха, че майката на Даун се е обадила на дъщеря си следобед, по-точно в два и седемнайсет. Тя каза в полицията, че чула внучката си да вика „Боб строителя“ — известна игра, — и поискала да говори с нея. Даун я повикала, но Бела предпочела да остане при играчките.

Разпределението на следващите шейсет и осем минути бе дадено от Даун. Описанието беше колебливо, накъсано от домакинските ѝ задължения. Накараха я да повтори готвенето, прането и сгъването на дрехите на Бела от сушилнята, за да усетят атмосферата на изминалите минути след три часа — моментът, когато Даун каза, че видяла Бела да си играе в градината.

Маргарет Емерсън, която живееше до Даун, излязла в три и двайсет и пет, за да вземе нещо от колата си, и беше сигурна, че в градината нямало никого.

— Бела винаги се провикваше към мен: „Пийпо“. Беше нещо като игра. Горкото момиче. Тя обичаше да получава внимание — заяви съседката. — Майка ѝ не се интересуваше много какво прави Бела — продължи предпазливо госпожа Емерсън. — Детето често си играеше само. Разхождаше куклата с количката си и гонеше котката. Като всяко дете.

— Плачеше ли често? — попита Спаркс.

Госпожа Емерсън се замисли за момент, но после поклати глава и каза бързо:

— Не, беше едно щастливо дете.

Фамилният лекар и здравният работник го потвърдиха. „Прекрасно дете“, „Сладурана“, бяха коментарите им.

— Майката обаче доста страдаше. Трудно е да отглеждаш сама дете, нали? — каза лекарят и Спаркс кимна, сякаш беше наясно.

Всичко това бе написано и събрано във всекидневно набъбващите папки — доказателство за усилията на отдела да реши случая, но той знаеше, че това са само приказки. Всъщност нямаше развитие.