Фиона Бартон - Вдовицата

Докато говореше, осъзна колко разстроена звучеше. „Остаряваш и ставаш мекушава“, си каза, запали двигателя и тръгна да търси по-спокоен паркинг, за да започне статията.

На следващия ден, когато историята се появи във вестника, Даун Елиът започна да ѝ звъни. Най-често се обаждаше по мобилния от банята, където можеше да се скрие от постоянното присъствие на Сю Блакмън. Нямаше представа защо се крие, може би искаше тези разговори да си останат само за нея. Полицаите бяха разнищили целият ѝ живот, за това ѝ се искаше нещо нормално. Просто един разговор.

Кейт се развълнува. Директна връзка с майката беше наградата, на която се надяваше, но не бе сигурна, че ще я получи, затова започна да я гради внимателно. Без въпроси, свързани с разследването, без нездраво любопитство, без притискане. Не биваше да я плаши. Говореше с Даун, сякаш ѝ беше приятелка, споделяше подробности от собствения си живот — за момчетата, за задръстванията в града, за нови дрехи и за последните клюки около звездите. И както предполагаше, Даун откликна. Започна да споделя страховете си и последните действия на полицията.

— Обадили са им се от чужбина. Близо до Малага. Някой бил на почивка там и видял едно момиченце в парка. Мисли, че е Бела — ѝ каза след два дни. — Смяташ ли, че може да е тя?

Кейт заприглася убедително, докато записваше всичко и в същото време изпращаше съобщение на криминалния кореспондент, сериозно влюбен в алкохола, който напоследък се бе издънил няколко пъти. Тя го взе под крилото си и той ѝ бе благодарен за това.

Кейт приключи разговора с Даун, веднага се обади на разследващите журналисти, съобщи новината и на главния редактор и запази билети за първия полет до Испания.

Момичето не беше Бела, но вестникът получи емоционално интервю от почиващите там и си намери прекрасно извинение за ново показване на снимката ѝ.

— Добра работа — похвали ги главният редактор и минавайки покрай Кейт, добави: — Браво, Кейт. Пътуването си струваше.

Кейт черпеше направо от извора, но трябваше да внимава. Ако Боб Спаркс разбереше за тайните телефонни разговори с Даун, не я чакаше нищо добро. На другата сутрин на път за работа тя повтори наум аргументите си. „Това е свободна страна и Даун може да говори с когото си поиска, Боб“, „Не мога да ѝ забраня да ми се обажда“, „Аз не ѝ звъня“, „Не съм задала нито един въпрос за разследването. Тя просто споделя с мен проблемите си“.

Но разбираше, че Спаркс няма да се върже на тези неща. Той беше ченге от главата до петите и нямаше да ѝ повярва. Тя бе харесала мълчаливия инспектор още от случая в Ню Форест и му бе разрешила да я изведе няколко пъти на по едно питие.

„Добре де, прав си“, рече си тя и си обеща да му каже всичко, което би могло да помогне на разследването. Но в същия момент кръстоса пръсти.

Боб се обади по-скоро, отколкото очакваше.

В онзи момент Кейт се криеше зад една от колоните в нюзрума с надеждата окото на шефа на новинарския екип да не я забележи. Тъкмо бе сглобила скелета на статия за сериен изнасилвач, който скоро щеше да се изправи пред съда в Манчестър, и бе изпратила копие, за да го прочете, когато го обявиха за виновен — или тласнат да си признае.

Беше работила здравата месеци наред. Бе издирила жена му и предишните му приятелки чрез Фейсбук, бе разровила всичко — регистрите за раждане, смърт и брак, бе почукала на всяка врата. И имаше няколко добри попадения: интервюта за него като тийнейджър, който не могъл да понесе, че гаджето му го изоставило.

— Първо беше мил, но после се превърна в истински гадняр — ѝ бе казала една от приятелките му или по-скоро жертва, когато двете седнаха на сандвичи в близкото заведение. — Все едно си имаш работа с Джекил и Хайд.

Кейт бе потръпнала вътрешно, когато от устата на момичето излезе таблоидното клише. Но сега много хора използваха едни и същи изрази, защото не можеха да изразят със свои думи чувството на ужас и тъга. И прибягваха до прочетените във вестника фрази. Трябваше ли и Кейт да ги използва? Вече чуваше уморения глас на главния редактор:

— Божичко, Джекил и Хайд! Колко драматично!

Телефонът ѝ звънна, тя го измъкна от чантата и излезе в коридора да говори на спокойствие.

— Здрасти, Боб. Как си?

Детективът беше притеснен и ѝ го каза. Последният разговор на Даун с любимата ѝ репортерка беше подслушан от полицайката и Боб бе бесен.

— Чакай малко. Даун Елиът е голямо момиче. Може да говори с когото си поиска. Тя ми се обади, не аз.