Фиона Бартон - Вдовицата

— Имате ли багаж? — пита момичето.

Кейт ѝ казва, че е в колата и ще го вземем по-късно. В асансьора я поглеждам и вдигам вежди. Тя ми отвръща с усмивка. Не говорим, защото с нас има пиколо.

Пиколото е абсолютно излишен, защото не носим нищо със себе си, но той настоява да ни покаже стаите. Сигурно му се ще да се поразходи. Моята стая е 142, до тази на Кейт, която е 144. Пиколото изиграва цяло представление, отваря театрално вратата и ни кани вътре. Заставам на прага и оглеждам. Прекрасно е. Огромно помещение, светло и с голям полилей, диван и масичка за кафе, лампиони и още ябълки. Сигурно имат някакъв договор със „Сейнсбъри“ за доставка на плодове.

— Харесва ли ти? — пита ме Кейт.

— О, да — отговарям, сядам на дивана и продължавам да оглеждам.

Хотелът, където отседнахме за медения ни месец, не беше толкова лъскав. Беше си обикновен семеен испански хотел. Но и той беше хубав. Толкова се смяхме там! Когато пристигнахме, все още имах конфети по косата си и персоналът се засуети около нас. В стаята ни чакаше бутилка шампанско — испанско вино, не много добро — и сервитьорките непрекъснато идваха да ни целуват и поздравяват.

Прекарвахме дните си около плувния басейн. Гледахме се. Обичахме се. Беше толкова отдавна.

Кейт казва, че и тук има басейн. Не си нося бански костюм, но тя пита за размера ми и излиза „да ти взема някои неща“.

— Вестникът ще плати — обяснява заговорнически.

Тя записва масаж от мое име, за да има с какво да се занимавам, докато я няма.

— Ще те отпусне. Ще бъде чудесно. Използват различни масла — жасмин, лавандула и други есенции. Можеш да заспиш на масата. Трябва да те поглезим малко, Джийн.

Не съм убедена, че трябва, но се съгласявам. Не попитах колко време ще ме държат тук. Просто не стана дума, но изглежда, ще бъде ваканция за уикенда.

Един час по-късно лежа на леглото с хавлията от хотела, нося се върху копринените завивки и се чувствам отлично. Глен щеше да каже, че мириша като някоя проститутка, но на мен ми харесва. Мириша на скъпо. След малко Кейт чука на вратата и аз съм там, откъдето започнахме. Тя влиза с десетина пазарски торби и казва:

— Ето ни и нас. Хайде, Джени, пробвай ги да видим дали ще ти станат.

Интересно е как не спира да повтаря името ми. Като медицинска сестра. Или свещеник.

Но е избрала прекрасни неща. Светлосин кашмирен пуловер, който никога не бих могла да си позволя, елегантна бяла риза, разкроена пола и чифт сиви панталони, бельо, обувки, бански, луксозна пяна за къпане и красива дълга до земята нощница. Разопаковам всичко под зоркия ѝ поглед. Тя разбира, че ми харесва, но аз се опитвам да не издавам възторга си.

— Благодаря — казвам накрая, — но нямам нужда от всичко това. Тук съм само за една нощ. Сигурно ще можеш да върнеш някои неща.

Тя не отговаря, обира празните торби и се усмихва.

Обяд вече минава и те решават да поръчаме нещо за ядене в стаята на Кейт. На мен един сандвич ми е достатъчен, но Мик си поръчва пържоли и бутилка вино. Поглеждам цената и виждам, че виното струва трийсет и два паунда. За тези пари човек може да си купи осем бутилки „Шардоне“ от супермаркета. Мик възкликва, че това било „Бах ти вкусното“. Непрекъснато употребява тази дума, но Кейт сякаш не забелязва. Цялото ѝ внимание е насочено към мен.

Когато чиниите са изнесени пред вратата, за да ги вземат, Мик отива в стаята си да подреди камерите, а Кейт се нагласява удобно във фотьойла и се впуска в разговор.

— Сигурно си под ужасен стрес след смъртта на Глен — започва тя.

Кимвам и я поглеждам напрегнато. Не мога да ѝ кажа, че не съм. Истината е, че облекчението е прекрасно нещо.

— Как се справяш, Джейн?

— Ужасно е — отвръщам сподавено, с гласа на Джени, жената, която бях преди. В началото Джени се появяваше само когато семейството или някой от полицията задаваше въпроси, но щом започнаха да прозират лошите неща, Джени се намести трайно в къщата, за да можем двамата с Глен да носим бремето заедно.

Джени ме спаси. Тя кара напред, приготвя чай, мие косите на клиентките, мете пода и оправя леглата. Тя знае, че Глен е жертва на полицейски заговор. Стои плътно до съпруга си. До избрания от самата нея мъж.

— Беше невероятен шок — казвам на Кейт. — Той попадна под гумите на автобуса пред очите ми. Нямах време дори да извикам. Умря на мига. После хората се втурнаха към нас. Бях изгубила чувство за ориентация, но те ме отведоха в болницата, за да видят дали съм добре. Всички бяха много мили.