Фиона Бартон - Вдовицата

— Може би ще я намерим утре — прошепна той на спящата си съпруга, когато се прибра у дома.

Но следващата седмица не им донесе никаква промяна. Кейт Уотърс му се обади.

— Здравей, Боб. Главният редактор реши да предложи награда за информация, която би ни отвела до Бела. Готов е да даде двайсет бона. Не е зле, нали?

Спаркс простена неволно. „Шибани награди — изруга наум, — вестниците си правят реклама, а ние отговаряме на обажданията на всеки ненормалник в страната.“

— Много щедро, Кейт — каза той на глас. — Но мислиш ли, че сте избрали точния момент?

— Утре ще излезе на първа страница — прекъсна го тя. — Виж, знам, че полицията не си пада по идеята с наградите, но ако има хора, чули или станали свидетели на нещо, при вида на двайсетте хилядарки ще се престрашат и ще се обадят.

Той въздъхна:

— Ще отида да предупредя Даун. Трябва да я подготвя.

— Добре — отвърна Кейт. — Я ми кажи, има ли някаква надежда да седна и да поговоря малко с тази Даун? Горката жена, почти не си отвори устата на пресконференцията. Искам да ѝ дам шанс да разкаже за Бела. Ще бъда много внимателна, Боб. Какво ще кажеш?

Той искаше да ѝ каже, че по-добре да не бе вдигал телефона. Харесваше Кейт, но надушеше ли нещо, тя тръгваше след него като териер след кокал. Знаеше, че няма да го остави на мира, докато не получи каквото иска, но не беше сигурен, че е готов да ѝ позволи да опече Даун на шиш.

Даун все още бе непозната територия; емоционално объркана, упоена от успокоителни и неспособна да се фокусира върху нещо за повече от трийсет секунди. Спаркс бе прекарал часове с младата майка, но чувстваше, че е успял да направи само няколко драскотини по повърхността. Можеше ли да я остави на Кейт Уотърс?

— Всъщност може да се окаже полезно да поговори с човек, необвързан с полицията. Може да си припомни нещо…

— Нали?

— Ще говоря с нея, но не ти обещавам нищо. Жената е на транквиланти и хапчета за сън, трудно се концентрира.

— Благодаря ти, Боб — каза тя и той усети усмивката в гласа ѝ.

— Чакай. Не съм обещал. Изчакай да говоря с нея тази сутрин, после ще ти се обадя.

Когато пристигна, той намери Даун да седи на същото място на дивана между играчките на Бела, късметчета от кафе, гневно накъсани кутии от цигари и скъсани страници от вестници. Това място се бе превърнало в нейно убежище.

— Лягала ли си, скъпа? — попита я той. Сю Блакмън, младо момиче в униформа, поело ролята на социален работник, поклати мълчаливо глава и вдигна вежди.

— Не мога да спя сега — отвърна Даун. — Трябва да съм будна, ако се прибере.

Спаркс отведе полицай Блакмън в коридора.

— Трябва да поспи, иначе ще стигне до болница — прошепна ѝ той.

— Знам, сър. През деня дреме на дивана, но щом се стъмни, отваря очи. Казва, че Бела се страхува от тъмното…

11 октомври 2006, сряда

Кейт Уотърс пристигна в къщата на Манър Роуд по обяд с един фотограф и букет от лилии, закупени от близкия супермаркет. За да не привлича внимание, паркира надолу по уличката, далече от тълпата. Звънна на Боб Спаркс да му каже, че е тук, и премина бързо покрай журналистите, седнали с големи сандвичи „Биг Маг“ в ръце в колите си пред градината. Докато се усетят и изскочат от местата си, тя вече беше вътре.

Спаркс я посрещна и докато я водеше към хола, тя поглъщаше атмосферата с очи. Видя синия анорак на Бела с бял пух по качулката и раничката с мече, закачена на перилата на стълбата. Видя и червените ѝ гумени ботушки, подредени до вратата.

— Снимай това, Мик — прошепна тя на фотографа, докато вървяха към стаята. Навсякъде имаше играчки и снимки на малката и сцената я отведе директно в първите дни от собственото ѝ майчинство, когато войната с хаоса в къщата ѝ се виждаше изгубена завинаги. В деня, когато доведе Джейк от болницата, седна в кухнята и заплака, разбита от следродилния хормонален дисбаланс и внезапната тежест на отговорността. Спомни си как сутринта след раждането попита сестрата може ли да го вземе у дома, сякаш той беше притежание на болницата.

Щом влезе в хола, майката повдигна глава и я погледна. Лицето ѝ се бе състарило от сълзите. Кейт се усмихна и хвана ръката ѝ. Понечи да я поздрави, но размисли и я стисна разбиращо.

— Благодаря ти, че се съгласи да поговорим — каза тя. — Знам колко тежко е за теб, но се надявам това да помогне на полицията да открие Бела.

Даун кимна бавно. „По дяволите! Боб не се шегуваше, тя наистина е зле“, помисли си Кейт. Вдигна червената кукла телетъбис от дивана и каза: