Фиона Бартон - Вдовицата

„Стига! — заповядах си в един момент. — Сигурно е имал лош ден. Остави го да се наспи и всичко ще се оправи.“

Започнах да чистя, вдигнах шала и якето му от пода, където ги бе захвърлил, и докато ги закачвах в коридора до вратата, напипах нещо твърдо в джоба му. Писмо. Бял плик с прозорче, през което се виждаха името и адресът. От банката. Текстът беше официален, твърд като плика: „разследване“, „непрофесионално поведение“, „недопустимо“ и „незабавно решение“. Обърках се от сложните думи, но разбрах — това беше позор. Стиснах писмото в ръката си и изтичах нагоре по стълбите. Влязох в стаята и запалих лампата. Нямаше начин да не ме е чул по стъпалата, но се направи, че спи. Ударих го с юмрук по рамото и той се обърна.

— Какво е това? — чух се да крещя. Той ме изгледа, сякаш бях никоя.

— Уволниха ме — отвърна и отново затвори очи.

На следващата сутрин влезе в спалнята с чай, поднесен в любимата ми чаша. Изглеждаше недоспал. Каза, че много съжалява. Седна на леглото и сподели, че е под огромно напрежение, че това в службата било недоразумение, защото не се разбирал с шефа. Били го накиснали и обвинили незаслужено. Станало грешка. Не бил сторил нищо лошо. Шефът просто му завиждал. Каза ми, че има големи планове за бъдещето, но нищо няма смисъл, ако не съм до него.

— Ти си центърът на моя свят, Джени — рече и ме прегърна.

Аз също сложих ръце на раменете му и оставих страховете си настрана.

Един ден Глен ми съобщи, че някой си Майк, приятел от интернет, му казал за някаква работа. За шофьор. „Точно онова, което ми се работеше, Джен.“

В началото плащали на поръчка, после щели да го назначат за постоянно. Беше спрял да мечтае един ден сам да си е началник.

И трябваше да носи униформа, доста хубава, между другото. Светлосиня риза с логото на фирмата върху джоба и тъмносини панталони. Глен не обичаше униформите. „Унизително е, Джени, сякаш съм се върнал в училище“, но постепенно свикна и изглеждаше доволен. Излизаше сутрин и ми махаше с ръка, докато палеше микробуса. „Отново на път“, обичаше да повтаря.

Придружих го само веднъж. Имаше някаква специална пратка за шефа. В неделя трябвало да отиде до Кентърбъри. Не му се ходеше, но аз настоях. На отиване пътувахме в пълно мълчание и за да запълня времето, започнах да ровя из жабката му. Дреболии. Бонбони. Взех си един и предложих на Глен, за да го ободря. Но той не пожела и ми нареди да ги върна обратно.

Микробусът беше хубав и чист. Никъде не открих дори и едно петънце. Дотогава не се бях качвала на него. Винаги стоеше в депото и той отиваше да го вземе с личната ни кола.

— Много хубав микробус — казах, но той изсумтя недоволно.

— Какво има отзад?

— Нищо — отвърна и включи радиото.

И беше прав. Погледнах отзад, докато говореше с клиента. Там беше толкова чисто, колкото и отпред. На пода имаше килимче и под него се виждаше хартийка от бонбон.

Микробусът на Мик, фотографа, е на светлинни години от онзи на Глен! Когато минава отпред и отваря вратата, веднага забелязвам колко е мръсен. По пода се валят кутии от бургери, празни пакетчета от чипс и стари вестници. До запалката е включена електрическа самобръсначка, а в краката на шофьора има недопита бутилка от кока-кола.

— Извинявам се за бъркотията — казва той, — но на практика живея тук.

Не сядам отпред. Мик отваря задната врата, с едната ръка хваща моята, другата слага на главата ми и ме вкарва вътре.

— Тук е по-добре. Наведи се, докато изкарам колата оттук. Ще ти дам знак, когато излезем на чисто.

— Но… — започвам аз, но той затръшва вратата и аз оставам на тъмно сред фотоапарати с всякакви размери и пликове с боклуци.

5 октомври 2006, сряда

Боб Спаркс се прозя шумно, протегна ръце над главата си и изпъна схванатия си от продължителното седене гръб. Опита се да не поглежда към часовника на бюрото си, но той примигваше към него и въпреки всичко привлече погледа му. Беше два през нощта. Трети ден от издирването на Бела, а още бяха наникъде.

Провериха хиляди сини микробуси, като разширяваха непрекъснато района, но работата беше бавна, досадна и не водеше доникъде.

Спаркс не искаше да мисли какво става с Бела Елиът или ако трябваше да бъде честен, какво вече бе станало с нея. Трябваше да я намери, и толкоз.

— Къде си, Бела? — попита снимката на бюрото си той.

Лицето на детето беше непрекъснато пред очите му. В стаята имаше десетки нейни снимки и всички до една се усмихваха на забързаните детективи. Сякаш малка икона благославяше работата им всяка минута. Вестниците също изобилстваха от снимки на малката Бела.