Фиона Бартон - Вдовицата

— Ще си траем, Джени — каза ми Глен. — Том ще подаде оплакване срещу вестника, но за нас ще е по-добре да заминем някъде на почивка… да излезем от картинката, докато нещата отшумят. Тази сутрин ще вляза в интернет и ще потърся нещо.

Не ме попита къде искам да отидем и честно казано, не ме интересуваше. Вече нищо не ми носеше успокоение, готова бях всеки момент да се разплача.

Накрая той избра екскурзия някъде из Франция. В предишния си живот щях да подскоча от радост, но сега, когато ми съобщи, че е намерил малка селска къща на километър от не знам къде си, не бях сигурна какво точно почувствах.

— Полетът ни е утре в седем сутринта. Значи, трябва да излезем от къщи към четири. Предлагам ти да приготвим багажа си отсега и сутринта да отидем до летището с нашата кола. Не искам шофьорът на таксито да разкаже всичко на пресата.

Глен знае толкова много. Слава богу, че е тук да се грижи за мен.

На летището държим главите си наведени и сме със слънчеви очила. Изчакваме да минат почти всички пътници и чак тогава се отправяме към гишето. Жената ни чекира, без дори да ни погледне, изпраща куфарите ни на лентата и казва:

— Вие ли опаковахте тази чанта?

И чака отговора ни.

Бях забравила на колко опашки трябва да се реди човек по летищата и това толкова ме изтощава, че докато се доберем до изхода, съм готова да се върна у дома при бандата от репортери.

— Хайде, скъпа. — Глен ме хваща за ръка и ме води към самолета. — Почти стигнахме.

Кацаме на Бержерак и той отива да наеме кола. Аз чакам за чантите, омагьосана от въртящия се по лентата багаж. Пропускам нашия сак — отдавна не сме го използвали, бях забравила цвета му — и се налага да чакам, докато всички други вземат своите. Най-после излизам на яркото слънце и виждам Глен в малка червена кола.

— Не мисля, че си струва да вземаме нещо по-голямо — обяснява ми той. — Няма да се разкарваме много с кола.

Колкото и странно да е, да бъдем сами във Франция, е доста по-различно от това да си бъдем вкъщи. Без обичайната рутина двамата не знаем какво да си кажем един на друг. Затова мълчим. Тишината трябва да е почивка от непрестанния шум и бумкане по вратата, но не е така. Дори е по-лошо. Аз правя дълги разходки из горските пътеки около селото, а Глен седи в един шезлонг и чете детективски романи. Идеше ми да се разрева, когато видях какво е сложил в багажа. Сякаш не му стига цялата олелия около случая.

Реших да го оставя на неговите перфектни убийци и седнах на другия край на верандата с няколко списания, но се улових, че го наблюдавам и мисля за него. Ако се случеше да вдигне глава, веднага отмествах очи, сякаш гледах нещо зад него.

Не знам какво гледах всъщност. Някакъв знак за нещо… за невинността му, търсех поражения от изпитанията, търсех истинския човек. Не мога да кажа с точност.

Напуснахме къщата само веднъж. Отидохме до близкия супермаркет да купим храна и тоалетна хартия. Не мислех за истинска храна. Да търся продукти и да мисля за рецепти, беше прекалено, затова ядяхме шунка и сирене на обяд и студено печено пиле с колело 3 3 Вид зелева салата. — Бел.ред. за вечеря. Или пак шунка. Нямахме апетит, но все трябваше да сложим нещо в чиниите.

На четвъртия ден ми се стори, че видях някой да върви по алеята в дъното на двора. Първият човек, когото съзирам наоколо. Преминаването на автомобил беше истинско събитие в онзи пущинак.

Не се замислих, но на следващата сутрин видях един човек да се задава по алеята за колите.

— Глен — извиках към къщата, — някакъв човек идва насам.

— Ела тук, Джени! — изсъска той и аз побързах да вляза. Глен затвори вратата след мен и спусна бързо завесите. Двамата притаихме дъх в очакване на неизбежното почукване.

„Хералд“ ни бяха открили. Откриха ни и ни заснеха. „Похитителят на деца и съпругата му се наслаждават на слънцето пред една вила във френската провинция, а Даун Елиът продължава отчаяно да търси рожбата си“. На следващия ден Том се обади на Глен по мобилния и му прочете заглавията.

— Стигнахме до това, защото ни набедиха, Том — казах аз. — Нищо, че Глен беше оневинен от съда.

— Знам, Джейн, но вестниците си сформираха собствен съд. Да се надяваме, че скоро ще се насочат към друга тема. Те са като деца, бързо се разсейват.

Том каза, че „Хералд“ вероятно е проследил движението по кредитната карта на Глен и така ни е открил.

— Имат ли право да правят такива неща — попитах аз.

— Не, но това очевидно не е пречка за тях.