Фиона Бартон - Вдовицата

— Тя каза, че вината е моя — промълви Даун с пепеляво от ужас лице.

— Тя е гадна кучка, Даун. Само тя и идиотите мислят, че вината е твоя. Хайде, ела да се върнем в редакцията и да направим едно интервю.

„Ще стане страхотно“, помисли си той, докато пътуваха из засиления трафик на лондонските улици.

Когато се върнаха, фотографите наредиха снимките по цялото протежение на пейката до стената, за да могат всички да ги видят и да им се възхитят.

— Снимките на Тайлър са невероятни. Погледът му към Даун е смразяващ — засуети се около тях редакторът.

— Ще я сложим на първа страница — каза Пери. — На трета ще поместим Даун, обляна в сълзи, и Джейн Тайлър, докато крещи като хамалин. Значи, оказа се, че не е кротката мишчица, за каквато се представя. Виж каква злоба излъчва лицето ѝ. Сега да подредим и думите.

На следващата сутрин Похитителят и Майката бяха навсякъде — по седалките на влаковете, автобусите и масите за закуска. Продажбите на „Хералд“ скочиха до небето, както и годишният бонус на Пери. Всичко беше чудесно, но не можеше да продължи дълго и той го съзнаваше. Работата му не беше такава — всеки ден в нея беше различен.

На долния етаж адвокатите не споделяха радостта му.

Шефът му се обади и му каза, че началникът на правния отдел пътува насам, а когато началникът на правния отдел напуснеше луксозното си царство, за да се види с простолюдието, това никога не водеше до добро.

— Добро утро, Марк, днес „Хералд“ е на първа линия — каза той, когато влезе при тях.

— Но? — попита Пери, нетърпелив да разбере причината за посещението.

— Да, наистина има „но“. Говорих с адвоката и той ми каза, че си игнорирал съвета му да избягваш зловещи коментари и внушения. Например: „Очите на убиеца“. Естествено, твоята работа е такава, но тя разтърсва земята под краката ни. Собствениците знаят за писмото от адвокатите на Тайлър, в което ни предупреждават официално, че ще си търсят правата в съда.

— Няма да се стигне до съд. Това означава отново да свидетелства пред жури. Глен Тайлър не го иска.

— Не сме сигурни, Марк. И по-важното — не знаем какво ще каже той. Процесът беше спрян, преди да го изправят на свидетелското място, така че никой не е чувал неговата версия. Знаем само, че отрича всяко участие в престъплението, и всеки път, когато опъваме тази струна, се изправяме пред сериозни неприятности. И още нещо — за разлика от много други засегнати, господин Тайлър има финансови средства да издържи на един съдебен процес за клевета. Компенсацията от полицията ще покрие всички разходи.

— Но ние можем да противопоставим собствените си разследвания. Как ти се струва досието, което изпратихме в офиса ви?

Правният директор направи гримаса.

— Информацията е доста двусмислена. Клюки, предположения и злонамерени приказки. Трябва да се постараем повече, Марк, моля те, вземи показания под клетва от всички, с които сте говорили.

Пери се загледа в пространството. Не беше сигурен, че победата ще покрие всички разходи и съдебни такси.

— Добре де, може да съм се изхвърлил малко. Какво предлагаш?

— Оттегли директните обвинения и зарежи тормоза над Тайлър.

— Искаш да кажеш, да се откажа от кампанията? Това няма да стане.

— Смекчи тона, Марк, иначе ще се окажем в съда. Не ти казвам да капитулираш. Не бива, защото иначе ще се наложи да му изплатим огромни компенсации, но просто се откажи от първата страница за известно време. Намери друг ъгъл. Обвини полицията. Те със сигурност имат вина.

Пери се съгласи със стиснати зъби.

— Може и да се измъкнем — каза директорът, когато Пери излезе.

Пери изкара яда си на компютъра, после отиде в нюзрума да каже на всички, че са „скапани аматьори“. „Дерзайте“, беше любимият му призив и това ги побъркваше, макар той да смяташе, че така повдига общия дух.

2 октомври 2008

Треперех цялата, когато влязохме в кантората. Не бях сигурна дали от гняв, или от нерви — вероятно и от двете — и господин Елегантен сложи ръка около раменете ми.

— Проклети търговци на души — обърна се той към Том Пайн. — Не знам дали да не ги дадем на медийния съвет.

Аз продължавах да въртя сцената на улицата в главата си. Странно, но в първия момент не осъзнах кой стои пред мен. Не я познах веднага, въпреки че съм я виждала десетки пъти по телевизията и в съда. Но когато видиш някого неочаквано на улицата е различно. По принцип човек не се вглежда в лицата на минувачите, вижда само техните контури. Но щом я огледах по-подробно, веднага я познах. Даун Елиът. Майката. Стоеше там с онези идиоти от „Хералд“, които я насъскваха, и обвиняваше моя Глен, въпреки че съдът го призна за невинен. Това не беше правилно. Не беше честно.