Фиона Бартон - Вдовицата

Свикнах да оглеждам почерците и се мъчех да отгатна какъв човек е писал. Някъде буквите са прекалено завъртени, като надписите по поканите за сватби. Сигурно бяха от възрастни хора, защото по-младите вече не пишат така.

Не всички писма са анонимни. Някои изписват отгоре адреса си и аз чета прекрасни имена — „Роуз котидж“ или „Уилоус“, — под които ни замерват с отровните си храчки. Идваше ми да им отговоря, да им кажа какво мисля за тях и да им върна малка част от злобата, с която ни заливат. Пишех отговорите наум, докато се правех, че гледам телевизия, но не отидох по-далеч, защото щеше да ни донесе нови неприятности.

— Това са болни мозъци, Джени — казваше Глен всеки път, когато пощенската кутия изтракваше. — Трябва да ги съжаляваме.

Понякога се питах какви са тези хора и реших, че са като мен и Глен. Самотници. Хора, изхвърлени встрани от живота. Затворници в собствените си домове.

Купих огромен пъзел от местния супермаркет. Картина на плаж с чайки по него. Това ми запълваше времето след обяда. Зимата тази година щеше да бъде дълга.

18 декември 2009, петък

Седмицата мина спокойно — Коледа наближаваше и пълнеше вестниците с приповдигнати призиви и трогателни истории за нещастни хора, намерили някъде топлина.

Кейт прегледа бележника си по-скоро по навик, отколкото с надежда, но не намери нищо интересно. Вестникът вече беше претъпкан с редовните съботни четива — дълги рецепти, любопитни факти, диети преди празника и след него.

Ник изглеждаше щастлив. За разлика от водещия на криминалната хроника, който спря пред бюрото ѝ на път за Гент и изля гнева си.

— Отмениха материала ми за Коледа.

— Горкичкият. Кой по-точно? — попита Кейт. Знаеше, че беше специалист по рециклиране на статии. Наричаше ги „извадени от зеленото кошче и преродени“.

— За Бела. Това е третата Коледа, която Даун празнува сама. Искаш ли да пийнем по едно в обедната почивка.

— Бела! Божичко, бях те забравила! — обърна се Кейт към снимката на детето, забодена на вратата на шкафа ѝ. — Съжалявам!

Тя потърси бележника си от миналата година. На корицата му бе надраскан набързо адресът на Майк Дунан.

— Излизам за малко да почукам на една врата — каза тя на Ник. — Ако имаш нужда от мен, звъни на мобилния.

Отне ѝ цяла вечност да прекоси моста Уестминстър и да допълзи до Олд Кент Роуд, но в крайна сметка таксито спря в сянката на една грозна реликва от шейсетте години на миналия век.

Слезе и се загледа в сивата бетонна кутия, накичена с мръсни прозорци и сателитни чинии.

Кейт отиде до вратата и натисна звънеца. Знаеше точно какво ще каже — в таксито имаше достатъчно време да планира всичко, — но никой не ѝ отговори. Звънецът отекна в апартамента и това се оказа единственият звук.

— Излезе — извика някой от съседната врата. Беше жена.

— По дяволите! Надявах се да го намеря — отвърна Кейт.

Вратата се отвори и оттам се показа една глава. Накъдрена коса и престилка. „Загрижените за живота на другите“, помисли си Кейт.

— Слезе долу при букмейкърите. Горкият, вече не излиза много с този негов гръб, но се опитва да се раздвижва поне веднъж на ден. Той знае ли, че ще идвате?

Кейт ѝ се усмихна.

— Всъщност не. Стана случайно. Пиша статия за човек, с който са работили заедно, когато е бил шофьор. Човекът се казва Глен Тайлър. За случая с Бела Елиът.

— Ако искате, заповядайте да го изчакате у нас.

През първите пет минути госпожа Мийдън разказа на Кейт за здравословното състояние на Дунан — „дегенеративен остеоартрит и нещата непрекъснато се влошават“, за страстта му към залаганията, липсата на семейство и диетата — „боб върху препечена филийка почти всяка вечер. Не е хубаво за него“.

— Всяка седмица му пазарувам, а децата от блока тичат при спешни поръчки.

— Много мило от ваша страна. Има късмет, че вие сте му съседка.

На госпожа Мейдън очевидно ѝ стана приятно.

— Нали сме християни? — каза скромно тя. — Искате ли да пием чай?

Кейт настани чашата и чинийката на страничната облегалка на стола и си взе парче готов пай от кутията.

— Странно, той никога не е споменавал, че познава този Глен Тайлър — каза госпожа Мейдън, почиствайки трохите от скута си.

— Работили са заедно в „Куик Деливъри“ — откликна Кейт.

— Той е дългогодишен шофьор. Казва, че от това са се явили проблемите с гърба му. Обичаше да посещава компютърния клуб в квартала, поне той го наричаше клуб. Преди да се пенсионира, ходеше редовно. Смешно е човек на неговата възраст да е толкова запален по компютрите. Но той винаги е бил сам, сигурно му е скучно вкъщи.