Фиона Бартон - Вдовицата

— То не е било наистина, мамо. Просто си въобразяваш — обясних ѝ аз, без да я поглеждам в очите. — Психологът каза, че всички мъже го правят в главите си.

— Баща ти не го прави — заяви тя.

— Както и да е. Ние решихме да забравим за това и да гледаме в бъдещето.

Тя ме погледна, може би искаше да ми каже нещо важно, но се спря.

— Животът си е твой, Джейн. Направи каквото мислиш, че е най-добро за теб.

— За нас, мамо. За мен и Глен.

Онази сутрин в леглото след процеса двамата започнахме да правим планове за бъдещето. Решихме да се върнем към нормалния си живот — към нашия живот — колкото може по-бързо. Глен каза, че е време да си потърся някаква работа. В друг район.

Възразих, че непознатите хора ме изнервят, но и двамата бяхме съгласни, че имам нужда от занимание. Щеше да е добре да прекарвам известно време извън къщата.

Той самият се върна към идеята за собствен бизнес. Но този път не с камиони. Нещо свързано с интернет. Някакво обслужване, сервиз.

— Това всеки го може, Джени. Лесни пари, поне за мен, защото аз ги разбирам тези работи.

Исках да кажа много неща, но ми се стори по-уместно да си замълча и да го оставя сам да реши какво да прави.

Опитите ни да гледаме в бъдещето продължиха два месеца. Започнах работа в един фризьорски салон в града. Беше почасова и само за петък и събота. Салонът беше достатъчно голям и това беше добре. Така можех да остана незабелязана, с много клиенти и малко въпроси. Всеки ден обявяваха нова прическа и продуктите за коса бяха много скъпи. Ходех на работа с метрото до улица „Бонд“, останалото разстояние извървявах пеша и движението ми действаше изненадващо добре.

Глен остана вкъщи пред компютъра, да „строи своята империя“, както казваше самият той. Купуваше и продаваше разни неща по и-бей. Разни чаркове за кола. У нас непрекъснато пристигаха колети и коридорът се задръсти, но важното беше, че имаше с какво да се занимава. Понякога му помагах, опаковах колети и ги носех до пощата. Постепенно всичко влезе в релси.

Но никой от нас не можеше да забрави случилото се. Аз не можех да спра да мисля за Бела. Моето малко момиченце… почти. Глен каза, че сигурно е взета от двойка като нас, без деца, и аз се улавях да си мисля, че тази двойка трябваше да сме ние. Тя би трябвало да е тук, с нас. Да бъде нашето бебе. Понякога ми се ще да беше я взел той.

Но Глен не мислеше за Бела. Не можа да преглътне клопката, която му бяха устроили. Не му излизаше от главата. Виждах го да се рее в облаците, замислен за нещо, и всеки път, когато по телевизията даваха някаква акция на полицията, сядаше и започваше да ругае, да говори как са му съсипали живота. Опитах се да го убедя да го забрави, но той просто не ме чуваше.

Сигурно се бе обадил на Том Пайн, защото един четвъртък адвокатът дойде у нас сутринта, за да му обясни може ли да съди полицейското управление в Хампшър. Оказа се, че можем да получим компенсация за тормоза над Глен.

— Трябва да ми платят. Прекарах месеци зад решетките заради техните идиотщини — каза Глен и аз отидох да направя чай.

Когато се върнах, те смятаха нещо в големия жълт бележник на Том. Глен беше много добър в сметките. Беше много умен. Когато приключиха, Том каза:

— Калкулацията показва, че можете да вземете около четвърт милион.

Глен извика, сякаш сме спечелили от лотарията. Исках да вметна, че нямаме нужда от тези пари, защото са мръсни, но вместо това се усмихнах, отидох и хванах ръката на Глен.

Процесът щеше да бъде дълъг, но даде на Глен нова цел. Колетите от и-бей спряха да пристигат, той седна в кухнята с документите си и няколко химикалки с различни цветове, започна да чете, да сравнява данни, да замества информацията с по-нова, да номерира, прошнурова и да ги подрежда в различни папки. Понякога ми четеше, за да му кажа какво мисля.

— „Нанесената психологическа травма и стигмата са причина за зачестилите атаки на паника. Господин Тайлър се страхува да напусне дома си.“

— Наистина ли? — питам изненадано. Не бях забелязала. Атаките му нямаха нищо общо с тези на мама.

— Чувствам се напълно разбит, Джени. Мислиш ли, че ще имаме нужда от лекарско мнение?

Вече не излизаме много. Ходим само на пазар и веднъж на кино. Отиваме много рано и избираме големи супермаркети, където не е необходимо да говориш с някого, но него почти винаги го разпознават. Не е чудно, защото по време на процеса снимката му беше всеки ден във вестниците и касиерките се досещаха кой е. Казвам му, че е по-добре да ходя сама, но той не иска и да чуе. Не може да ме остави сама срещу това. Хваща ръката ми и смело ме повежда напред, защото е невинен човек, и аз се уча да затварям устата на всеки дръзнал да подметне нещо.