Фиона Бартон - Вдовицата

Пътуването ни към къщи е предупреждение за онова, което ще последва. Репортерите и фотографите блокират пътя към таксито, при което ни чака Том и ние не можем да продължим. Всички се блъскат, блъскат и нас, крещят глупавите си въпроси в лицата ни, навират ни фотоапаратите и камерите си. Глен ме хваща за ръката, спуска се внезапно напред и влачейки ме след себе си, пробива път към таксито. Том отваря вратата и буквално ни хвърля на задната седалка. Камерите се стоварват върху стъклата, святкат и щракат, чува се удар на метал в стъкло. Ние седим вътре като риби в аквариум. Шофьорът се поти, но се вижда, че му е забавно.

— По дяволите! — възкликва той. — Какъв цирк!

Журналистите продължават да викат:

— Как се чувстваш като свободен гражданин, Глен?

— Какво ще кажеш на майката на Бела?

— Обвиняваш ли полицията?

Естествено, че ги обвинява. Бесен е заради унижението и онази бебешка пижама. Странно, как е могъл да мисли за такива неща, когато го обвиняват в отвличане на малко дете, но явно сега е готов на всичко, за да си върне на полицаите.

2 април 2008, сряда

Много пъти съм се чудила какво щеше да стане, ако бях издала тайната. Понякога си представям и се чувам да казвам: „Мъжът ми е видял Бела в деня, когато е изчезнала“. И усещам физическо облекчение, сякаш камък ми пада от раменете.

Но не мога да го кажа. Аз съм виновна, колкото и той… беше… и сега останах само аз. Колко странно е да пазиш тайна! Тя тежи като камък в корема ми, смазва вътрешностите ми и всеки път, когато се сетя за нея, ми се повдига. Когато беше бременна, моята приятелка Лиза ми казваше, че се чувства така — бебето избутва всичко по пътя си и превзема тялото ѝ. С тайната беше същото. Когато ми дойде в повече, за известно време преставам да бъда Джени и се преструвам, че тайната принадлежи на друг човек.

Но когато след втория арест на Глен Спаркс ме разпита отново, номерът не мина. Усетих как се изчервявам цялата и се изпотявам. Навлязох в опасната зона, както казваше Глен.

Боб Спаркс нахлуваше грубо в живота ми и мачкаше всичко пред себе си.

— Та какво казахте, че сте правили през онзи ден, когато Бела е изчезнала?

Започвам да дишам учестено, опитвам се да наваксам с въздуха и да се успокоя. Но гласът ми ме издава. Превръща се в дъх, в квичене, и когато преглъщам по средата на изречението, звукът, който преминава през сухите ми устни, е оглушителен. „Лъжеш“, крещи всичко в мен.

— Сутринта бях на работа, вече знаете. Имах няколко боядисвания — казвам с надежда, че истината ще омаловажи лъжата.

Защото аз наистина бях на работа. Обяснявай и отричай, това е номерът. Трябва да е лесно, но не е, всяка лъжа е по-кисела и твърда, като недозряла ябълка. Устата ти пресъхва и не ти дава да я преглътнеш.

Най-простите лъжи са най-трудни. Големите сякаш сами се търкалят по езика ти. „Глен ли? Той напусна банката, защото има други амбиции. Иска да създаде собствена транспортна фирма. Сам да си е шеф.“

Но малките — „Не мога да пия кафе с вас, защото трябва да ида до мама“, засядат на гърлото ми и ме карат да се червя. Лиза сякаш не забелязва или ако забелязва, добре се прикрива. Всички ние живеем в моята лъжа.

Като дете никога не лъжех. Мама и татко познаваха веднага, а аз нямах брат, нито сестра, с които да споделям тайни. С Глен се оказа лесно. Той постоянно твърдеше, че двамата сме отбор, особено след като започна надлъгването с полицията.

Странна работа. Преди това никога не съм мислила за нас като за отбор. Всеки от нас си имаше свой свят. Но изчезването на Бела ни събра. Направи ни истинска двойка. Винаги съм казвала, че имаме нужда от деца.

Каква ирония! Аз… мислех да го напусна. След като го пуснаха. Мислих дълго и взех решение. Заради онези снимки в компютъра — жени, облечени като деца. Те ме преследваха. Не можех да остана с мъж, който харесва такива снимки, и му го казах.

— Не съм направил нищо — възрази той и добави: — А и тези на снимките не са деца, нали? Жени, които изглеждат млади и се обличат като деца, за да си изкарват прехраната. Някои са на повече от трийсет.

Но изглеждаха като деца. Може би той искаше да са деца и му харесваше да гледа мъже, които правеха такива неща с тях?

Той се разплака.

— Не можеш да ме оставиш, Джени! Имам нужда от теб.

Поклатих глава, отидох и взех чантата, която вече бях приготвила. Треперех цялата, защото никога не бях виждала Глен такъв. Той винаги запазваше контрол. Глен беше силният в нашето семейство.