Фиона Бартон - Вдовицата

Но когато срещам познати, е много по-трудно. Щом ме зърнат, някои пресичат улицата и се преструват, че не са ме видели. Други искат да знаят всичко. И аз повтарям едно и също като папагал:

— Добре сме. Знаехме, че истината ще излезе наяве и че Глен е невинен. Полицията трябва да отговаря за действията си.

Повечето от тях се радваха за нас, но далеч не всички. Една от клиентките ми в стария салон каза:

— Хм! Но никой от нас не е напълно невинен, нали?

Измърморих, че се радвам да си побъбрим, но трябва да помогна на Глен.

— Това ще означава да се върнем в съда — осмелих се да му кажа един ден. — Да разровим отново всичко. Не съм сигурна…

Глен става и ме хваща за ръцете.

— Знам, че ти е трудно, любов моя, но то ще бъде моето възмездие. Ще покаже на хората какво трябваше да преживея. Какво трябваше да преживеем аз и ти.

Разбирам го и се опитвам да помогна, припомням си дати и ужасни сблъсъци с хора на публични места, за да му дам повече свидетелства за тормоза.

— Помниш ли онзи мъж в киното? Каза ми, че не би стоял в едно помещение с педофил. Изкрещя го и те посочи с пръст.

Глен, естествено, помни. Наложи се охраната да ни придружи до изхода „за собствената ви безопасност“, както ни каза управителят. Мъжът продължи да крещи: „Какво направи с Бела?“, а жената до него се опитваше да го накара да си седне на мястото.

Исках да му отговоря, да обясня, че съпругът ми е невинен, но Глен стисна ръката ми и прошепна:

— Недей, Джени. Ще стане по-лошо. Зарежи го този идиот.

Полицията е готова да се бори, не признава никакъв тормоз. Това казваме е, защото ще трябва да ни изплатят обезщетението с парите на данъкоплатците. Вече се обличам за съда, когато Том се обажда на Глен, стегнат в нов костюм и обувки.

— Свърши се, Джени — извика той от втория етаж. — Съгласили са се. Получаваме четвърт милион.

Вестниците и Даун Елиът ги наричат „кървави пари“, изкарани на гърба на горкото дете, и отново започват да пишат отвратителни неща за Глен. Незнайно как научили, медиите обсаждат за кой ли път входа на дома ни. Искам да извикам: „Казах ли ви?“, но има ли смисъл?

Глен се успокоява. Аз изчаквам сутрин да се разпръснат, за да мога да отида на работа.

Връщаме се там, откъдето започнахме.

16 септември 2008, вторник

Даун се бе постарала. Купи си скъп костюм, обувки с високи токове и чорапогащник. Редакторът трептеше от възбуда, посрещна я при асансьора и я придружи до нюзрума, парадирайки пред колегите си. Всички ѝ се усмихваха и махаха с ръка зад мониторите на компютрите си, а мъжът, който присъстваше на всяко едно заседание в съда, остави телефона си и дойде да ѝ стисне ръката.

Секретарката на главния редактор — изключително елегантна жена с прическа и грим като от списание, влезе след тях в светилището на шефа и предложи чай или кафе.

— Чай, моля. Ако може, без захар.

След минути чаят бе поднесен и сложи край на общите приказки. Редакторът беше зает човек.

— Нека поговорим за кампанията ви да поискате справедливо наказание за Тайлър. Ще се наложи да направим обширно интервю. И да потърсим нова гледна точка.

Даун Елиът знаеше точно какво очакват от нея. Показването пред медии месеци наред я беше научило. „Нова гледна точка“ означаваше повече място на първа страница, последвано от други интервюта: Закуска по телевизията, Радио 5 на живо, списание „Часът на жената“. Както нощта следва деня. Беше изтощително, но трябваше да продължи, защото знаеше, дълбоко в себе си наистина знаеше, че детето ѝ е живо.

Но сега, седнала в небесносиньото кътче — опит на декоратора да „очовечи“ сивото пространство — в прохладното от климатика студио, тя разбра също, че вестникът иска от нея за пръв път да заяви ясно, че Бела е убита. Това щеше да възобнови интереса към случая и бе необходимо условие, за да насочат вниманието си отново към Глен Тайлър.

— Не искам да казвам, че Бела е мъртва, Марк — възрази тя. — Детето ми е живо.

Марк Пери кимна, изкуствената симпатия разтегна лицето му в маска на усмивка.

— Виж, напълно те разбирам, но ще ни е трудно да обявим някого за убиец, ако твърдим, че жертвата му е още жива — продължи той. — Знам колко ти е трудно, но полицията смята, че Бела е мъртва, нали?

— Боб Спаркс не мисли така — отвърна тя.

— Мисли го, Даун, можеш да ми вярваш.

В настъпилата тишина Даун анализира вариантите: да удовлетвори вестника или да продължи сама. Тази сутрин бе потърсила съвет про боно от една адвокатска къща и оттам я бяха предупредили, че има опасност да се изправи пред невъзможен избор, „Изборът на Софи“, както го наричаха.