Фиона Бартон - Вдовицата

— Кажете ли веднъж, че Бела е мъртва, това означава, че вече няма опасност за живота ѝ, следователно полицията ще прекрати издирването.

Това не биваме да се случва.

— Според мен е по-добре да оставим въпроса отворен — каза Даун. — Защо не го обвиним в отвличане? Защото, когато я намеря, никак няма да ви е приятно именно вашият вестник да се окаже единственият, твърдял, че е мъртва, нали? Всички ще ви обвинят, че сте спрели търсенето ѝ.

Пери отиде до бюрото си и се върна с един от многото листове и документи, покриващи целия плот. Премести подноса с чая на друга табуретка и остави листа на масата. Беше проект на първа страница — една от многото, — подготвена да продаде вестника възможно най-добре. На нея нямаше статия, бяха изписани само шест думи: „Това е човекът, който открадна Бела“ и снимка на Глен Тайлър.

Главният редактор предпочиташе заглавието „Убиец“ с големи букви, но то щеше да намери място в деня, когато заковяха копелето.

— Какво ще кажеш за това? — попита я той и втренчи в нея професионалното си око.

В началото, когато снимката на Тайлър беше във всеки вестник до тази на Бела, тя не смееше да го погледне в лицето, но сега се наложи да го огледа. Взря се в очите му, търсейки проблясък на вина; после потърси слабост и похот в устните му. Но там нямаше нищо. Той приличаше на човек, до когото би седнала спокойно в метрото, би се наредила на опашката в магазина, дори се замисли дали не се е случвало някога. Може да я бе забелязал там, да я е проследил и да е отвлякъл момиченцето ѝ.

Това беше въпросът, който не спираше да си задава от сутрин до вечер. Всяка нощ сънуваше Бела; зърваше я за миг, но не можеше да я докосне, не можеше да помръдне, нито да я достигне колкото и силно да тичаше. И всеки божи ден осъзнаваше, сякаш за пръв път, че нея я няма.

В началото не беше способна на нищо, чувстваше се безпомощна, лишена от живот. Но после излезе от мъглата на седативите и се подчини на майка си, която я убеди да запълни дните си с нещо практично.

— Трябва да ставаш всеки ден, да се обличаш и да правиш нещо, Даун. Каквото и да е.

Беше ѝ дала същия съвет, когато роди Бела и се бореше с липсата на сън и вечните писъци на бебето заради коликите.

Даун я послуша, стана и се облече. Излезе навън, застана в градината, където бе оставила Бела преди дни, и се загледа в преминаващия покрай дома ѝ свят.

После седна на компютъра, написа във Фейсбук страницата си нещо за Бела и за това как се чувства през тези дни и така започна кампанията „Да намерим Бела“. Откликът беше огромен, заля я като вълна, тя потъна в нея, после изплува на повърхността. Събра хиляди, после стотици хиляди Фейсбук приятели, а лайковете бяха безброй. Сякаш всички бащи и майки по света искаха да стигнат до нея. Това ѝ даде някаква цел и когато с нея се свързаха хора с пари и ѝ предложиха финансова помощ, тя каза „да“.

Боб Спаркс беше резервиран към цялата кампания „Да намерим Бела“, особено след насоката, която пое, но в края на краищата те не харчеха негови пари, нито тези на колегите му. „Човек никога не знае — каза той на Ейлийн. — Най-малкото може да възпре някой да направи същото с друго дете. А и държи Даун в кондиция.“

„Кейт ще побеснее, като види, че съм в «Хералд», враг номер едно на «Поуст» — помисли си Даун, когато влезе в редакцията на големия вестник за първи път, — но нейната гледна точка не ме устройва. Знам, че ще ме разбере.“

Всъщност тя предпочиташе Кейт и Ник да отразяват кампанията им, но „Поуст“ бяха отхвърлили предложението ѝ.

Стана ѝ неприятно, защото през последните месеци се бяха сближили с Кейт. Двете жени си говореха непрекъснато, срещаха се много често на обяд или просто да поприказват. Понякога вестникът изпращаше кола и я отвеждаше в Лондон за целия ден. В отговор Даун разказваше всичко първо на Кейт.

Но „Поуст“ постепенно изчерпа темата.

— Да не би да се уморихте от мен? — попита приятелката си тя при поредната им среща, когато последното им интервю не се появи във вестника.

— Не се муси — отвърна ѝ репортерката. — Просто в момента се случват други важни неща.

Но избегна погледа ѝ.

Даун вече не беше нещастната майка, свита на дивана, и тя го разбра. И когато от „Хералд“ звъннаха да ѝ предложат да участва в кампанията „Да намерим възмездие за Бела“ плюс щедро дарение за „Да намерим Бела“, тя прие. Но реши да уведоми Кейт за решението си — дължеше ѝ го. Обаждането накара косите на репортерката да настръхнат.