Фиона Бартон - Вдовицата

— Нямам какво да ви кажа. Довиждане. — И я затваря.

Постепенно започнахме да се учим как да се справяме с пресата. Не отваряхме. Седяхме тихо в кухнята и чакахме да чуем стъпките да се отдалечават. Мислехме си, че това е краят. Но не беше. Те чукаха на съседните врати, пресрещаха ни на път за магазина, на улицата, пред будката за вестници. Дебнеха навсякъде и събираха парченца информация.

Съседката Лиза сигурно се е шашнала, когато са отишли при нея. В началото с нея се разбирахме доста добре.

Тя се бе настанила с приятеля си в съседната къща няколко месеца преди нас. Беше мила. Не беше любопитна, но ме слушаше с интерес. Когато се преместиха, тя беше бременна, а ние с Глен правехме опити за бебе, така че имахме много общи теми, градяхме големи планове — как ще отглеждаме бебетата, какъв цвят ще изберем за стаята, какви имена, в кои местни училища ще ги запишем и други. Всичко свързано с децата.

Тя нямаше нищо общо с мен. Имаше къса черна коса с бели остри краища, щръкнали на всички страни, и три обеци на едното ухо. Приличаше на модел от големите плакати във фризьорския салон. Беше красива. Но Глен не я харесваше.

— Не прилича на човек от нашето тесто, Джени. Не може да ѝ се има доверие. Защо все я каниш?

Според мен малко ревнуваше, че имам с кого да си споделям, а той и Анди нямаха никакви допирни точки. Анди работеше на скеле, никога не си беше у дома. Веднъж замина за Италия. Но тръгна с жена, която срещнал по време на пътуванията си, и Лиза остана сама, бореше се за всякакви помощи и се опитваше да измъкне нещо от него за децата.

Лиза беше самотна и нещастна и аз започнах да ходя у тях, за да не безпокоя Глен у дома.

Обичах да ѝ разказвам клюките от салона, а тя се смееше от сърце. Слушаше историите ми с чаша кафе пред себе си. Твърдеше, че така си почива от децата. Тогава имаше две — момче и момиче — Кейн и Дейзи. Аз чаках реда си.

Опитвах се да не я мразя за късмета ѝ, защото я харесвах, но ми беше трудно. Тя усещаше, може би затова често казваше, че аз съм им втората майка. Когато го каза за пръв път, реших, че е глупава шега, но я прегърнах и стиснах очи, за да не заплача. Така или иначе, аз станах част от живота на хлапетата, а те — част от моя.

Глен направи вратичка между задните дворове, за да могат децата да влизат и излизат свободно, а аз купих надуваем басейн. Глен се държеше мило, но не се чувстваше обвързан с тях, както аз. Понякога ги гледаше през прозореца и им махаше с ръка. Не се опитваше да ги спре да не идват у нас и понякога, когато Лиза имаше среща — тя се бе записала в онези уебсайтове за намиране на идеалния съпруг — те оставаха да спят в свободната стая. Правех рибни крокети, грах и доматен сос и гледах филми на Дисни с тях.

После, когато си лягаха, оставах и ги гледах как спят. Поглъщах ги с очи. Глен не харесваше това, казваше, че е малко зловещо. Но всеки момент с тях беше специален. Дори и сменянето на памперсите, когато бяха малки. После отраснаха и започнаха да ми викат „Гени“, защото не можеха да обърнат езиците си и да кажат „дж“. Често се хващаха за краката ми и трябваше да влача някого с мен, докато сновях из къщата. Моите „грахчета“. Така ги наричах. А те припадаха от смях.

Когато прекалявахме с игрите, Глен се оттегляше в кабинета си.

— Много сте шумни — недоволстваше той, но на мен ми беше приятно. Беше ми добре с тях.

Дори си помислих да напусна работа и да ги гледам, за да може Лизи да започне на пълен работен ден, но Глен не позволи.

— Имаме нужда от заплатата ти, Джени. И те не са наши деца.

Така или иначе, се наложи да напусна работа, когато го арестуваха. Опитах се да продължа, както досега, казвах на клиентите, че това е ужасна грешка, но щом се доближавах до тях, те замлъкваха. Постоянните клиентки спряха да си ангажират час и се пренасочиха към други салони. Една събота Лесли ме дръпна настрани и ми заяви, че харесва Глен и е сигурна, че вестниците лъжат, но трябва да напусна „за доброто на салона“.

Тогава плаках много, защото знаех, че това ще продължи дълго и повече нищо няма да бъде същото. Сложих ножицата и четките в престилката си, сгънах я, мушнах я в чантата си и напуснах.

Опитвах се да не си го изкарвам на Глен. Знаех, че вината не е негова. И двамата бяхме жертви на ситуацията, така ми казваше той, докато се опитваше да ми вдъхне кураж.

— Не се тревожи, Джейн. Всичко ще се нареди. Когато това отмине, ще си намерим друга работа. И бездруго си мислех, че е време за промяна.