Фиона Бартон - Вдовицата

Дойдоха на Великден. Бяхме планирали на следващия ден да отидем в парка и да погледаме търсенето на яйца. Всяка година ходехме — Великден и Пети ноември 1 1 Неуспешен опит да осъществят така наречения Барутен заговор през 1605 г. — да взривят Камарата на лордовете и да убият английския крал Джеймс I. Гай Фокс е арестуван на 5 ноември и заговорът е осуетен. От 1605 г. до ден днешен в някои части на Англия се празнува 5 ноември с палене на огньове и фойерверки. — Бел.ред. са любимите.

Празненствата се наричат „Нощта на Гай Фокс“. Какви неща си спомням само! Харесваха ми тези мъници, които обикалят, търсят яйца и пишат имената си с искрите на бенгалския огън. Винаги заставах близо до тях и за момент си представях, че са мои.

Но този Великден останах на дивана си, двама полицаи ровеха из вещите ми, а Боб Спаркс ми задаваше въпроси.

— Намираш ли нещо странно в поведението на Глен? — попита ме той. — Сексуалният ви живот нормален ли е?

Не знаех какво да отговоря. Ужасих се, че непознат мъж ме пита за тези неща. Седеше, гледаше ме и мислеше за моя сексуален живот, а аз не можех да направя нищо, за да го спра.

— Разбира се — отвърнах със запъване. — Защо питате за това? Какво искате да знаете?

Той не отговори на въпросите ми, продължи със своите. Най-много ме разпитва за деня, когато Бела изчезна. Защо съм си била у дома в четири, а не на работа? В колко часа се е появил Глен? Откъде знам, че е било точно четири? Какво друго се е случило през този ден. Питаше, проверяваше отговорите и отново питаше. Надяваше се да допусна грешка, но аз бях непоколебима. Повтарях думите си отново и отново. Не исках да създам неприятности на Глен в работата.

И знаех, че никога не би направил нещо такова. Моят Глен.

— Някога използвали ли сте компютъра, който иззехме от бюрото на съпруга ви, госпожо Тайлър? — попита ме ненадейно детективът.

Бяха го взели вчера, когато претърсваха втория етаж.

— Не — отговорих. Но гласът ми излезе като писък. Страхът бе стегнал гърлото ми.

Заведоха ме горе, един от тях седна пред клавиатурата и се опита да го активира. Мониторът светна, но не се появи нищо и той ме попита за паролата. Казах му, че дори не знам за съществуването на парола. Опитаха с моето име, с рождените дати, с „Арсенал“ — любимия отбор на Глен, но накрая го изключиха и го отнесоха със себе си да го предадат на специалистите.

Проследих ги с поглед, докато си тръгваха. Бях сигурна, че ще открият нещо, но не знаех какво. Не исках да си представям и в края на краищата не можех да си представя. Полицаите ми казаха, когато се върнаха с още въпроси.

Според мен тези, които пуснаха името на Глен на журналистите, бяха полицаите, защото само два часа след като съпругът ми се върна у дома — след първото му задържане, — те вече бяха на вратата и чукаха.

С Глен седяхме в кухнята и ядяхме препечени филийки. Когато влезе вкъщи, ми се стори толкова уморен и потен, че приближих стола си към неговия, за да мога да го прегърна.

— Беше истински кошмар, Джени. Те не ме слушаха. Нахвърлиха се върху мен с техните въпроси.

Аз се разплаках. Не успях да спра сълзите. Той изглеждаше напълно разбит.

— Не плачи, скъпа. Всичко ще се оправи. — Изтри сълзите ми с палец. — И двамата знаем, че никога не бих посегнал на дете.

Бях сигурна, че е така, но като го изрече, се почувствах толкова щастлива, че го прегърнах отново, въздъхвайки с облекчение.

— Убедена съм, че не би сторил такова нещо. И не те издадох, че се прибра по-късно — отговорих аз. — Казах на полицаите, че си се прибрал към четири.

Той ме погледна внимателно.

— Благодаря ти, скъпа. Всъщност това не е истинска лъжа. Но нали не искаме шефът да знае, че върша и моя си работа през работно време? За такова нещо мога да си изгубя работата. Не ни трябват неприятности, нали?

— Не, разбира се.

Слагам още хляб в тостера и вдишвам познатия аромат.

— За къде беше онази доставка? — питам просто от любопитство.

— Близо до Брайтън — отвръща той.

Оставаме в мълчание за момент, но преди да попитам нещо друго, идва и първото почукване — младеж от местния вестник. Симпатично момче, извинява се няколко пъти.

— Много съжалявам за притеснението, госпожо Тайлър, но дали ще е удобно да поговоря със съпруга ви?

Глен се показва от гостната точно когато питам младежа за името му. Когато казва, че е репортер, Глен завърта пети и се скрива в кухнята. Оставам в коридора, без да знам какво да правя. Страх ме е, че каквото и да кажа, ще се окаже грешно. Накрая Глен вика през вратата: