Фиона Бартон - Вдовицата

Той се извини, че не може да стане и да ги изпрати.

— Затръшвате врата и толкова. И сте добре дошли по всяко време — провикна се след тях.

Момчетата влязоха в смърдящата кабина на асансьора и се спогледаха.

— Бела не е тук, но тоя тип не ми харесва. Беше прекалено отзивчив. Тръпки да те побият. Но това не е престъпление, нали? — каза по-старшият. — Ще уведомя момчетата от Хампшър.

Майк Дунан изчака около час, после се завлече до закачалката в коридора и извади един ключ от джоба на палтото си. Взе две от своите специални хапчета в пластмасовото шише и ги глътна с вече изстиналото кафе. Изчака да стигнат до правилното място и тръгна да извади снимките и списанията от шкафчето си в гаража на съседа.

— Шибана полиция — изръмжа той и потърси подкрепа в стената на асансьорната кабинка. Щеше да изгори снимките по-късно. Глупаво беше да ги държи, но това бе последното, останало от невинното му хоби. Работата с компютъра приключи още преди месеци, когато гърбът му се влоши и нямаше как да ходи до любимото си интернет кафе.

— Сакатите не стават за порно — засмя се на себе си той. Обезболяващите винаги действаха така — размекваха го и го развеселяваха. — Истинска трагедия.

Щом влезе в мазето, отвори вратата на сивия метален шкаф и извади от горния рафт синята омачкана папка. Ъглите на снимките бяха разръфани от употреба и цветовете вече бледнееха. Беше ги купил от друг шофьор, който караше такси по бреговата ивица и продаваше такива неща от багажника на микробуса си. Дунан знаеше всяка снимка наизуст. Лицата, позите, обстановката на задния план — гостни, спални, бани.

На другия лондонски адрес сърцето на Спаркс биеше като парен чук, докато вървеше по алеята към дома на Тайлър. Всичките му сетива бяха изострени до краен предел. Беше извървял стотици алеи, но усещането не се бе променило изобщо с годините.

Къщата беше близнак, боядисана и добре поддържана, с двойни стъкла на прозорците и чисти тънки пердета.

— О, не, трябва ви съседният адрес — посрещна ги една пънк дама с щръкнала на всички страни коса. — Сигурна съм, че са си вкъщи. Глен миеше колата преди малко, а Джейн се върна скоро от пазар.

„Тук ли си, Бела? — запита се Спаркс, докато вдигаше ръка да почука на вратата. — По-спокойно — напомни си веднага той. — Не бива да плашим хората.“

Пред тях се появи Глен Тайлър.

Изглеждаше точно като съседа от другата страна. „Но чудовищата никога не изглеждат чудовищно“, помисли си детективът. Надяваше се да види злото в очите им. Това щеше да направи работата им сто пъти по-лесна, но злото беше хлъзгава субстанция, проблясва в погледа само от време на време и точно затова е толкова ужасно.

Спаркс огледа бързо терена зад Глен за някакви знаци за присъствието на дете. Коридорът и стълбите бяха безупречно чисти, всичко беше на мястото си.

— Нормално до връхната точка на ненормалното — сподели по-късно с Ейлийн той. — Като че ли са се готвили за снимки по телевизията.

Ейлийн се засегна, съзирайки косвена забележка към собствените ѝ домакински умения, и изсумтя недоволно.

— По дяволите, Ейлийн, какво ти става? Никой не говори за теб сега. Става дума за къщата на заподозрения. Мислех, че ще ти е интересно.

Но връщане назад нямаше. Ейлийн се затвори в кухнята и започна шумно да чисти. Още една мълчалива седмица, каза си той и включи телевизора.

— Господин Глен Тайлър? — попита любезно Спаркс.

— Да, заповядайте? — отвърна Тайлър. — Какво мога да направя за вас? Продавате ли нещо?

Детективът приближи с една крачка. Йън Матюз също.

— Господин Тайлър, аз съм детектив инспектор Боб Спаркс от полицейското управление в Хампшър. Може ли да влезем?

— Полиция? За какво става дума? — попита Тайлър.

— Бих искал да поговорим за изчезналото дете, което издирваме. Казва се Бела Елиът — обясни той, опивайки се да скрие емоцията в гласа си.

Цветът изчезна от лицето на Глен и той отстъпи назад, сякаш го бяха ударили в корема.

Съпругата му излезе от кухнята. Бършеше ръцете си в кърпа, когато чу името Бела Елиът. „Симпатична жена“, помисли си Спаркс. Тя ахна и вдигна ръка към лицето си. „Странно как реагират хората“, каза си той. Този жест, да покриеш лицето си с ръце, беше заложен дълбоко в човешката психика. „От срам ли е? Или е нежелание да погледнеш истината в очите?“, запита се детективът, докато чакаше да го поканят вътре.

— Наистина странно — сподели по-късно с Матюз. — Той не погледна към жена си нито веднъж. Дори когато каза, че тя ще потвърди алибито му. Сякаш я нямаше. Горката жена, помислих си, че ще припадне.