Фиона Бартон - Вдовицата

— Разбира се, че ще мога — отговорих на целувката му аз. — Двамата ще стоим един зад друг. Обичам те, Глен.

Той ми се усмихна и ме притисна силно до себе си, за да не видя вълнението му.

— Сега ми кажи, има ли още бекон?

7 април 2007, събота

Първият разпит на Глен Тайлър трябваше да изчака, докато се приберат в Саутхамптън и заемат местата си в тясната като кутийка стая с боядисана в болнично зелено врата. Спаркс надникна през прозореца отвън. Тайлър седеше като ученик, с ръце на коленете. Кракът му потропваше в някаква беззвучна мелодия.

Мислите хвръкнаха из главата на детектива. Току-що бе говорил с председателя на операция „Голд“ и бе научил, че екипът е засякъл сериозен интерес към определени сайтове от страна на Глен Тайлър. Очертаваше се интересен разпит.

Спаркс отвори вратата и зае място на малката издигната платформа. За него беше важно да наблюдава езика на тялото на заподозрения. Учебникът по психология беше до леглото му, четеше го в момента. Там пишеше, че един от начините разпитващият да доминира над заподозрения е, като стърчи с няколко сантиметра над него. Спаркс остана там малко по-дълго от обикновено, ровейки из документите в папката, но в крайна сметка седна на стола. Тайлър не го изчака да се намести, започна веднага:

— Още веднъж ви казвам, че това е грешка. По пътищата има стотици сини микробуси — стовари юмруци той по изцапаната с петна от кафе маса.

Спаркс пое въздух бавно и дълбоко. Не бързаше да се включи.

— Добре, господин Тайлър. Нека проследим още веднъж маршрута ви на втори октомври. Искам да уточним времето.

Тайлър извъртя очи.

— Няма какво повече да ви кажа. Стигнах до адреса, оставих поръчката и се прибрах. Точка по въпроса.

— Така. Според пътния лист сте напуснали депото в дванайсет и половина.

Тайлър сви рамене.

— Къде обядвахте в онзи ден? — попита Спаркс.

— Да обядвам ли? — повтори Тайлър и се изсмя.

— Да. Спряхте ли някъде за обяд?

— Предполагам, че съм изял един шоколад, „Марс“ или нещо подобно. По принцип не ям на обяд. Мразя сандвичите по супермаркетите. Предпочитам да изчакам и да се нахраня вкъщи.

— Откъде купихте този „Марс“?

— Не помня. Вероятно от някое малко магазинче.

— На път за адреса или обратно?

— Не помня.

— Зареждахте ли някъде?

— Не си спомням. Беше преди месец.

— Трябва ли да записвате километража си в началото и в края на маршрута? — попита Спаркс, знаейки отлично отговора.

Тайлър примигна.

— Да.

— Значи, ако аз измина това разстояние, километражът ми ще покаже същото като вашия — погледна го в очите Спаркс.

Тайлър примигна отново.

— Да, но преди Уинчестър имаше голям трафик и аз се опитах да намеря заобиколен път. Обърках се и докато се върна обратно на Ринг Роуд, изминах разстояние почти два пъти по-дълго от нормалното — отвърна той.

— Разбирам — каза Спаркс и разтегна паузата, записвайки подробно отговора в бележника си.

— На връщане имаше ли объркване?

— Не, но имаше задръстване.

— Отнело ви е доста време да се приберете у дома, нали?

Отново свиване на рамене.

— Не съвсем.

— Защо шефът не ви е видял да прибирате микробуса, щом сте се върнали толкова бързо?

— Минах първо през къщи. Вече ви казах. Свърших работа и се отбих у дома — отговори Тайлър.

— Защо? Казаха ни, че обикновено отивате директно в депото.

— Исках да видя Джейн.

— Да, жена ви. Доста романтична личност сте, господин Тайлър. Искали сте да я изненадате?

— Не, исках да я предупредя, че ще вечеряме навън.

Вечеря. Семейство Тайлър вечеряха, не просто ядяха.

„Банката е белязала стила на живот на Глен“, помисли си Спаркс.

— Не можехте ли да ѝ се обадите?

— Батерията ми падна, а и бездруго минавах покрай нас. Освен това умирах за чаша чай.

Три извинения. „Човекът е прекарал доста време, докато скалъпи историята си“, рече си Спаркс. Трябваше да провери обажданията от мобилния веднага, след като приключи тук.

— Мислех, че шофьорите са длъжни да поддържат постоянна връзка с фирмата. Аз например имам връзка с диспечера и в колата.

— Аз също, но оставих апарата в колата си, когато се качих в микробуса.

— Кога изключи телефонът ви?

— Забелязах го чак когато стъпих на А двайсет и пет и реших да звънна на Джейн. Може да е било преди пет минути, а може и половин час по рано.

— Имате ли деца? — попита Спаркс.