Фиона Бартон - Вдовицата

Тайлър явно не бе очаквал този въпрос и стисна устни, за да събере мислите си.

— Не, защо? — измърмори той. — Какво общо има това със случая?

— Обичате ли деца, господин Тайлър? — настоя детективът.

— Разбира се. Кой не обича деца? Просто не можем да имаме свои — скръсти ръце пред себе си той.

— Разбирам. Но има хора, които обичат децата по различен начин. Разбирате ли какво имам предвид, господин Тайлър?

Тайлър стегна пръсти около ръцете си и затвори очи. Беше само за миг, но достатъчно да окуражи Спаркс.

— Обичат ги в сексуален смисъл.

— Те са животни, не хора! — избухна Тайлър.

— Значи, вие не обичате децата по този начин?

— Не говорете такива гадости. Разбира се, че не. За какъв ме вземате?

— Точно това се опитваме да разберем, господин Тайлър — наведе се над него Спаркс. — Кога започнахте да си изкарвате заплатата с шофиране? Впрочем доста странна промяна в кариерата ви. Имали сте добра работа в банка, нали?

Тайлър свъси вежди.

— Обичам промените. Не се разбирах с шефа си и исках да започна собствен бизнес с доставки на стоки. Но… трябваше да набера опит на всяко ниво, затова се качих на микробуса…

— Какво ще ми кажете за онова с компютъра ви в банката? — прекъсна го Спаркс. — Не бяхте ли уволнен заради неправомерно използване на служебен компютър?

— Накиснаха ме — отвърна на мига Тайлър. „Репетирал го е“, отбеляза си Спаркс. — Шефът искаше да ме махне. Мисля, че се страхуваше от мен, защото бях по-млад и по-образован от него. Всеки би могъл да използва онзи компютър. Охраната в сградата е смехотворна. Но аз напуснах по моя инициатива.

Ръцете му бяха толкова здраво скръстени пред гърдите, че му пречеха да диша.

— Добре — каза Спаркс и се облегна назад, за да даде пространство и време Тайлър да доукраси лъжата си.

— И в каква „неправомерна употреба“ ви обвиниха? — попита с равен глас той.

— За порно. Някой беше гледал порно на служебния компютър в работно време. Какъв идиот! — възмути се Тайлър. В онзи момент беше самото благоприличие. — Никога не бих постъпил толкова глупаво.

— Вие къде гледате порно? — попита Спаркс и Тайлър замръзна на стола си.

— Искам адвокат — заяви той и краката му затанцуваха под масата.

— Ще го получите, господин Тайлър. Между другото, в момента колегите проверяват домашния ви компютър. Какво според вас ще открият там? Искате ли да ни кажете нещо по този въпрос?

Но Тайлър се затвори в себе си. Замлъкна, загледа се в ръцете си и поклати глава, когато му предложиха вода.

След трийсет минути детективите се върнаха в стаята си и препрочетоха отговорите на Тайлър, душейки за фалшиви нотки.

— Ние ще се свържем с банката за вашия случай, господин Тайлър, затова ви предлагам да ни разкажете точно какво е станало — предложи му Спаркс, когато отново влязоха в стаята за разпити.

Заподозреният повтори историята си. Адвокатът седеше мълчаливо до него. Тайлър говореше уверено. Според версията му всички, освен него грешаха. Оставаше въпросът с алибито. Криминалистите го атакуваха от всички страни, но то се оказа непробиваемо.

След два изпълнени с напрежение часа пъхнаха Глен в килия, докато полицаите проверят истинността на историята му. Когато разбра, че няма да си отиде вкъщи, Тайлър се обърка. Лицето му стана някак по-младо и невинно и той погледна като изгубено дете, когато сержантът му нареди да извади всичко от джобовете на панталона си и да свали колана.

— Ще се обадите ли на съпругата ми? — попита той адвоката си с някак пречупен глас.

Когато го вкараха в празната килия, той се свлече на една отдавна изгубила цвета си пейка до стената и затвори очи.

Дежурният полицай погледна през прозорчето на вратата.

— Изглежда спокоен — каза на колегата си той. — Но ще го държим под око. Кротките ме изнервят най-много.

10 юни 2010, четвъртък

Обичах неделните обеди. Винаги правех печено пиле и украсявах масата. Беше като семейна среща, събирахме моите и неговите родители и обядвахме. Наредени около масата в кухнята, те слушаха дисковете на Дезърт Айлънд и дочитаха неделните вестници, докато слагах картофите да се пекат и наливах чай.

Ние обичахме къщата си. Боядисахме гостната в цвят магнолия — Глен каза, че имала „класа“ — и взехме на кредит зелена гарнитура в три части. Излезе ни цяло състояние, но Глен настояваше да я има. Кухнята стана по-бавно, защото ни отне повече време да спестим пари за нея, но успяхме и взехме онази с белите вратички на шкафовете. Обикаляхме магазините цяла вечност, хванати за ръка като останалите двойки. Аз харесвах чамови шкафове, но Глен искаше нещо „по-изчистено“. Затова се спряхме на бялото. Честно казано, когато я сглобихме, ми напомни леко за операционна зала, но сложихме червени дръжки, красиви буркани за продукти и други неща и те съживиха атмосферата. Аз си обичах кухнята — „твоята част“, както казваше Глен. Мъжът ми не готвеше. „Само ще изцапам“, смееше се той. Готвенето беше в моя ресор.