Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Погледнах я, за да разбера дали думите ми са я засегнали.

— Не е жестоко, че се изразих така, надявам се…

— Не — твърдо отговори Лейля, кимайки утвърдително. — Така е, Недждет наистина предаде този град, по-точно — предаде собствените си идеали.

Замълча. После заинтригувано се обърна към мен:

— А втората жертва… Този Мукаддер Кънаджъ… него разследвахте ли го?

— Да, днес следобед се срещнах с дъщеря му. С госпожица Ефсун. И тя потвърди, че баща й е бил замесен в тъмни сделки. И ни каза нещо още по-интересно — че Недждет и Мукаддер са се познавали.

Нито се учуди, нито й се стори странно.

— Знаехте ли това? — настоях да разбера аз.

— Не знаех, но е възможно да са се познавали. Единият е инженер в градското планиране, другият е историк на изкуството. Много вероятно е да са били вещи лица в една и съща комисия.

— А и двамата са познавали Адем Йездан.

Това твърде важно за мен сведение не я развълнува ни най-малко.

— И това ли ви каза дъщеря му?

Всъщност държеше се точно като заподозряна. Криеше чувствата си, мислите си, опитваше се да разбере с кого съм разговарял и какво знам.

— Да — отвърнах аз, за да не си помисли, че се съмнявам в нея и нейния любим. — Да, Ефсун ми каза това.

— И тя ли мисли, че Адем Йездан е виновен?

Усетих някаква радостна нотка в гласа й, сякаш беше много доволна, че разговорът се плъзна в тази посока.

— Чак това не ми каза. Но го познава тоя Адем Йездан. Донякъде думите ви са верни по отношение и на него. Но ни трябват някои подробности. Например дали наистина е бил замесен в някакви незаконни дела? Или е само ловък и хитър бизнесмен, опитващ се да се възползва от непълнотите в закона?

Вместо да ми отговори, посочи историческата сграда, върху чиято каменна стена светеше червен надпис: „Музей на турско-ислямското изкуство“.

— Ако искате, да отидем до двореца на Ибрахим паша… Там ще можем по-спокойно да приказваме.

— Това там е музей, нали?

Върху лицето й отново се появи самоувереният израз на човек, който знае цената си.

— Сега е музей, но преди повече от четири века е бил построен за дворец на Ибрахим паша, приятел от детството, а после и велик везир на султан Сюлейман Великолепни.

Тръгна към музея, без дори да дочака да я попитам нещо друго. Няма да крия — за миг си спомних за майка ми и се почувствах като малко дете. Стана ми неприятно — нито аз бях хлапе, нито Лейля ми беше майка. От друга страна, тя беше специалист по тази тема — историята, и това бе една от причините за срещата ми с нея. Но не бе само това — тя беше и една от заподозрените. Колкото и да не ми беше приятно, трябваше да я изслушам, за да разбера накъде иска да ме насочи с разказите си, а и какво се опитва да скрие от мен. Затова нямах друг изход, освен да се затътря подир Лейля, също както навремето обикалях музей след музей с майка ми за ръка.

Всички в Музея на турско-ислямското изкуство отблизо познаваха Лейля Баркън. Затова ни разрешиха да влезем вътре, макар работното време за посетители да бе свършило вече. Охраната на входа, както се и очакваше, ни посреща любезно и поздрави всеки един от нас. Изкачихме се по дървената стълба и излязохме в една доста просторна градина. Лейля погледна с възхищение към каменната постройка.

— Красива е, нали? — И продължи, без дори да изчака да чуе отговора ми: — С изключение на султанските дворци, това е единственият запазил се непокътнат дворец в Истанбул. — Присви очи, сякаш споделяше някаква съкровена тайна: — Знаете ли, Ибрахим паша е бил и зет на Сюлейман Великолепни. Но не го е спасило нито че е бил близък приятел на султана, нито че е бил женен за дъщеря му. Заради подстрекателството на великата любов на султана, Хюррем султан 98 98 Александра, или Анастася (Настя) Лисовска (1506–1558) е съпруга на султан Сюлейман Великолепни, известна с турското си име Хюррем (тур. Hürrem — Веселата), но също така и с имената Роксолана и Рушен (Сияеща). — Б.пр. , Сюлейман Великолепни лично издава заповед да го убият и Ибрахим паша бил удушен.

Помъчих се да си представя какво разочарование е изживял Ибрахим паша, осъден на смърт от най-близкия си приятел. Дали и когато е умирал, въпреки всичко е запазил близостта си с падишаха? Или е умрял в отчаяние, мислейки си как целият му живот е преминал напразно?

— Оттук, господин Невзат! — посочи ми Лейля една широчка и не много стръмна стълба. — Оттук ще минем.

Стигнахме до терасата, която гледаше към площад „Султан Ахмед“. Между високия чинар и избуялата в градината пред двореца акация се виждаше Дикилиташ — Колоната на Константин. Обърнах се надясно и зърнах Змийската и Ажурната колона. Тези три паметника, останали ни в наследство от Римската империя като някакви свещени пазители на времето, мълчаливо чакаха падането на нощта върху все по-безлюдния площад.