Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— А часът на смъртта им изясни ли се вече?

— Знаете, не можем да определим категорично часа на смъртта. Но и на двата трупа има мъртвешки петна, а за образуването им са необходими поне 15 часа. Така че очевидно и двамата са били убити най-малкото 15 часа преди да ги открием. Недждет Денизел е намерен във вторник в пет часа сутринта. Ако се върнем назад, значи, трябва да е бил убит някъде след два часа следобед в понеделник. А Мукаддер Кънаджъ е намерен в сряда около един часа през нощта, което означава, че той е бил убит във вторник, преди десет сутринта. Разбира се, това можем да кажем само приблизително.

— Жертвите не са ли се съпротивлявали на убиеца?

Пак погледна в докладите от аутопсията.

— Не, няма никакъв белег на борба между жертвите и убиеца. Само върху лявата част на слабините на Недждет Денизел има петна с големината на едра монета. Все едно някой го е мушкал с яка тояга. Но петната са доста стари.

— Нищо по-конкретно ли не може да се каже за времето, откогато са тези петна?

— Не може да се определи точно, но трябва да са най-малко отпреди седмица. Ако бяха от удари през последните два дни — щеше да си проличи. Едно може да се каже със сигурност — че жертвите не са се съпротивлявали или не са били в състояние да се съпротивляват на убийците си.

— В такъв случай жертвите трябва да са били упоени и отвлечени…

— И аз така мисля, инспекторе! Ако не са стигнали на собствен ход до мястото на смъртта си, то трябва да са били упоени и отвлечени. Да! Даже си мисля, че в момента на смъртта си все още са били упоени и не са и разбрали, че ги убиват…

Това вече беше доста интересно. Убиецът или убийците са били достатъчно жестоки да заколят двама души в разстояние на два дни, но са били и толкова състрадателни, че да не желаят да причинят болка на жертвите си?!

— Сигурна ли си, че жертвите са били упоени в момента на смъртта си?

Изгледа ме с уморените си и зачервени очи.

— Не съм сигурна, но както казах и преди малко, няма никакво доказателство, че жертвите са били жестоко третирани или измъчвани. Все пак, за да съм сигурна, ще поискам от съдебната медицина да потърсят дали в труповете има пропофол.

— Пропо… какво?

— Пропофол — повтори тя. — Основна съставка на най-често използваните при анестезия препарати. Но на пазара е позната като диприван 87 87 Диприван принадлежи към група медикаменти, наречени общи анестетици. Ефектът му е да предизвика състояние на безсъзнание, докато се провеждат хирургични или други процедури. — Б.пр. . Използва се при операции. Вкарва се венозно и се пренася с кръвоносната система, стига до черния дроб и тук се включва в детоксикацията и елиминацията. Щом се включи в метаболизма чрез черния дроб…

— Достатъчно, Зейнеб! — вече не можех да следя думите й. — Разбрах. Ако това вещество бъде открито в труповете, ще установим, че преди да бъдат убити, жертвите са били упоени с общи анестетици. Нали така?

— Да, точно така, шефе.

Умората сякаш се беше изтрила от очите й.

— И ако е така, значи, трябва да търсим лекар сред заподозрените…

Без съмнение, и на двамата ни мина през ума едно и също име. Но преди да го спомена открито, реших да смекча думите си и добавих:

— И очевидно — хуманен… Човек, който не харесва убийствата, но все пак е извършил престъплението…

— Прав сте, някой, който е убил, понеже не е имал друг изход… Някой идеалист, който се опитва да привлече вниманието на обществото към справедливите си каузи чрез извършваните от него убийства…

За да съм напълно сигурен, продължих да допълвам профила на заподозрения:

— Освен това е смел, толкова смел, че да убие човек, и толкова умен и хладнокръвен, че да съумее да превърне убийствата в послание.

Зейнеб продължи с анализ и на хората, които са му помагали:

— Същевременно е имал организация или сдружение от хора, които да му помагат в извършването на престъпленията.

Вече можехме да назовем открито името на заподозрения.

— Намък Караман — тихичко изрекох аз. — Искаш да кажеш, че това е Намък Караман, нали така?

Зейнеб леко поклати глава.

— Може би и любовницата му Лейля Баркън, която му е помагала в подготовката на цялата тази историческа ритуализация.

Лейля Баркън все още не се бе появила, но прохладният вечерен полумрак вече беше започнал да пада над площад „Султан Ахмед“. Докато групите туристи бавно го напускаха, скорците, тези постоянни гости на огромните кестени и чинари, долитаха на ята, кацаха и излитаха, и пак кацаха, и пак излитаха, наслаждавайки се на последните лъчи на залязващото слънце, преди да се унесат в дългата си нощна дрямка. Преминах през тълпата от двайсетина англичани на средна възраст, стиснал здраво дръжката на кожената си чанта, в която бяха монетите от времето на Визас и тези на Константин, и стигнах до Чемберлиташ, или както го наричаха още — Теодосиевия обелиск. Макар още от детските си години да го бях посещавал много пъти, изправех ли се пред него — и ме изпълваше някакво особено чувство, сякаш за пръв път виждах изписаните върху колоната йероглифи, и се впусках да изследвам странните форми на буквите на един от най-древните езици на света, както и великолепно изсечените върху масивното му тяло от розов гранит фигури на орли, лъвове, очи, слънца, речни вълни, безкрайни пустини, тайнствените символи на още по-тайнствен език.