Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Али си умираше да води такива спорове и моментално се заяде:

— Тогава за какво ни ги разправяхте толкова подробно? Като не сте очаквали да разберем?

Брадичката на Ефсун се разтрепери от гняв, тъкмо отвори ядосано уста, и нашият отворко й взе думата, не й позволи да продължи:

— Не, млада госпожице, не ме гледайте така! Не можете да ме уплашите! Колкото е свещен Коранът за вас, също толкова е свещен и за мен. Това, което ще ви кажа, не го пише в книгите, но може да сте сигурна, че е истина. Който и да се опита да се постави на мястото на Бога и да отнема човешки живот, ще трябва да се сблъска с нас. Ние ще сме срещу всеки, който убие някого, било справедливо, било несправедливо. — Спря за миг и посочи към Ефсун и Йомер: — Ако вие наричате това Божий промисъл, Божия повеля, то да, така е. Наречете го съдба, ако желаете — и това ще е вярно. Но ако мислите, че сметката за тези престъпления някога ще бъде платена в ада, а не тук, да ви кажа, много грешите! Сметката ще се плати на този свят. Аллах няма тояга, но има хора като нас. Тоест искам да ви кажа следното — с всяка лъжа, която сте ни казали, сте излъгали не само нас, но и самия Аллах. Всеки факт, който сте скрили от нас, сте скрили и от Аллах. Затова трябва да ни сътрудничите, за да не си навлечете неприятности и на тоя, и на оня свят. За ваше добро е да гледате да сте близо до нас.

След тази пламенна реч на Али не можехме да останем дълго в просторната, изпълнена с книги стая. Тръгнахме си, така и без да разберем със сигурност колко ще са близо до нас Ефсун и Йомер и доколко ще ни помогнат. Но преди това пожелахме да се видим и с госпожа Мелек. Чудно, но Ефсун изобщо не възрази на това ни желание. Минахме по възтесничкия коридор и влязохме в стаята, където в обкръжението на още двайсетина жени Мелек се молеше тихичко, вдигнала ръце към тавана. Не изглеждаше нито толкова силна като дъщеря си, нито разгневена, както всяка друга зарязана съпруга. Щом ни забеляза, започна да намества черния муселинов воал, опитвайки се да скрие изкривеното си надясно от удара лице. Но не успя да скрие сълзите си, стичащи се от сините й очи. Дали плачеше за смъртта на изоставилия я бивш съпруг, причина за сегашното й състояние, или за злочестата си съдба?

И смъртта е като брака — винаги променя живота ни, кара ни да се замислим отново за смисъла на живота ни, както и за раждането. Особено ако смъртта е насилствена, винаги те кара да си задаваш въпроса — защо? Не е въпрос на повърхностно любопитство — да разбереш каква е причината престъпникът да убие жертвата си, а най-вече да намериш отговор защо човек убива човека, как е възможно човек да извърши подобно нещо? Но любопитството те тласка и още по-далеч — да се запиташ за характера на убиеца, да размишляваш дали е добър човек, или чудовище, или пък някой душевноболен, психопат? Какъв е обаче — няма значение, всички въпроси те карат да се замислиш за самата природа на човека, да я анализираш. Онези, които приемат, че човекът е добро създание, винаги изпадат в недоумение, сблъсквайки се с убийството, и се жалват, че видите ли, „човещината е свършила“! По-простичко е за онези, които са приели, че човекът е лош по природа — за тях убийството не е нещо странно и необичайно. И според тях единственото, което може да се направи, е да се накажат безмилостно престъпниците и убийците. Още по-жестоко, още по-сурово от начина, по който са го сторили. Без да осъзнават, че всъщност предлагат да се приложат същите методи, които използват и самите убийци, мислейки си, че това е решението на проблема. Но за мен като човек, виждащ нещата от живота като смесица между милосърдието и жестокостта, между нежността и яростта, между съзиданието и разрушението, убийството, дори да не будеше недоумение, ме караше да се разочаровам от живота. Може би защото винаги съм се надявал доброто да победи във вечната битка със злото.

Затова, напускайки къщата на Мукаддер Кънаджъ, ме беше обхванало някакво обезверяване. Али обаче не се замисляше като мен над тия неща. Бързо запали колата и я подкара. Гневът, който го беше завладял на влизане в дома на убития, беше отстъпил мястото си на радостното вълнение на следовател, разкрил голяма загадка. Първото място в списъка на заподозрените, на което беше поставил бившия левичар и сегашен еколог Намък Караман и любимата му Лейля Баркън, сега бе заето от Ефсун и Йомер, за които не изпитваше и грам съмнение, че бяха от „Ал Кайда“ или най-малкото от „Хизбула“. И по пътя непрестанно ме убеждаваше, че именно те са убийците, които търсехме. Може би беше прав. Двамата младежи имаха важни причини да убият Мукаддер Кънаджъ, но защо ще искат същото и за Недждет Денизел? И защо щяха да слагат старинни монети в ръцете на труповете и да ги оставят пред исторически забележителности на Истанбул, нагласяйки телата им във вид на лък със стрела? И Али нямаше задоволителни отговори на всички тия въпроси. Затова, вместо да се задълбочавам в безсмислен спор с него, предпочетох да си почина. Потънах в палтото си, затворих очи… и съм заспал. Гласът на Али ме събуди чак когато бяхме стигнали до улицата, където се намираше полицейското управление: