Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Шефе, шефе!

Трафикът по нашата тясна улица беше пълен хаос и надпревара. Нямаше смисъл да го набутвам в тая преса. Пък и той доста бързаше — трябваше да стигне в общината преди края на работното време, за да се срещне с колегите на Мукаддер Кънаджъ. Да видим дали наистина вчера е отишъл рано сутринта на работа, както ни беше казала дъщеря му? И ако е отишъл, кога е излязъл от там? В този ден имал ли е някакви посетители? Но освен всичко това Али трябваше да научи и още нещо, може би дори по-важно от останалите подробности — кои други вещи лица, освен Мукаддер Кънаджъ и Недждет Денизел, бяха в експертната комисия?

А аз трябваше да се срещна с Лейля Баркън, след като разберях какво ново е изровила Зейнеб. Но първо трябваше да й звънна и да си уговоря среща с нея. Слязох от колата на Али в началото на улицата и след като влязох в двора на управлението, започнах да й звъня. Лейля Баркън не отговори веднага, но тъкмо да се откажа и да затворя телефона, от другия край прозвуча властният й глас:

— Ало, ало, кажете?

— Здравейте, госпожо Баркън! Аз съм инспектор Невзат. Удобно ли е да говорим?

— Здравейте, Невзат! — отговори ми след кратко мълчание тя. — Слушам ви!

В гласа й вече не звучеше предишната отчужденост.

— Бяхме се уговорили да се срещнем след обедната ви почивка, затова ви безпокоя.

— Да, разбира се. Изглежда, днес ще свърша по-рано. Да се срещнем след около два часа?

— Къде?

— На „Султан Ахмед“, какво ще кажете, да се видим пред Константиновата колона?

— Дадено.

— Нали ще донесете и Константиновата монета?

— Да, ще я донеса. Доскоро.

Нямах много време и с бързи крачки се отправих към сградата на управлението.

Зейнеб беше пак пред компютъра. Работеше с пълна пара, макар да бе спала само няколко часа. Докато я наблюдавах, усетих, че това, което изпитвам към нея, не беше точно началническа гордост от умната и интелигентна служителка, а по-скоро някаква бащинска нежност. Макар в никакъв случай да не я поставях на мястото на дъщеричката ми. Само веднъж сънувах Айсун като Зейнеб. Тя говореше с гласа на дъщеря ми, мимиките й, жестовете й, движенията й бяха същите като на Айсун, но лицето й беше на Зейнеб. Значи, това, което съзнанието ми не приемаше и отхвърляше, подсъзнанието ми беше решило, че така трябва да бъде, че това е правилното нещо.

— Ааа, здравейте, шефе! — най-сетне ме забеляза тя. — Кога дойдохте?

— Току-що. Как е?

Погледна ме, триейки зачервените си от безсънието очи.

— Не е зле. Търсех отпечатъците на Лейля Баркън — посочи тя към екрана на компютъра.

Беше ме разбрала погрешно, питах я за самата нея, а не как върви разследването.

— Да, ама изглеждаш уморена — отвърнах аз, за да разбере какво искам да кажа. — Да беше си починала малко.

Благодарна усмивка озари изтощеното й лице.

— Благодаря, шефе, обаче не съм чак толкова зле — помъчи се да отклони въпроса тя.

— Яла ли си поне?

— Да, да, хапнах една кифличка преди малко — глезено каза тя, сякаш не отговаряше на началника си, а се опитваше да успокои тревогите на собствения си баща.

Харесваше ми, че се държеше така, но не й повярвах. Като видя неразсеялата се тревога в очите ми, вдигна провисналите си рамене и с твърд и решителен глас каза:

— Наистина съм добре, началство! И ще съм още по-добре, като оправя този въпрос с пръстовите отпечатъци.

— Трябва да си добре, защото винаги си ми нужна. И не само за това дело, а винаги… Както и да е. Тоя Адем Йездан… предприемачът, нещо успя ли да проучиш за него?

— За съжаление, не успях — засрамено ми отговори тя. — Не ми стигна времето. — Посочи към струпаните до компютъра бумаги и поясни: — Дойдоха докладите от аутопсиите на Недждет Денизел и Мукаддер Кънаджъ и ги проучвах, та затова.

Това беше добра новина, но не се сдържах да й напомня:

— И Адем Йездан е важен, не го подценявай, Зейнеб, става ли?

— Както заповядате! — отвърна тя, а руменината заля цялото й лице.

— А в тези доклади за аутопсиите… Има ли нещо, което да ни върши работа? — попитах я, стоейки все още прав.

Взе докладите в ръка и ги зачете:

— Причината за смъртта и на двамата е една и съща — починали са вследствие на хиповолемичен шок, резултат на прерязване на сънната артерия. Тоест починали са вследствие на бърза и много силна кръвозагуба. Интересното е, че онзи, който го е направил, е разбирал от тия неща. Оставил е много чисти и точни разрези, при това и при двамата са еднакви по размер — съвпадат почти до части от милиметъра.