Никки Френч - Призори в неделя

Фрида забави крачка и спря. Край перилата беше сложен велосипед, боядисан в бяло, на чиято рамка бяха закачени увехнали цветя и венци. Това беше един от онези велосипеди, оставяни на мястото, където собственикът е намерил смъртта си.

Джоузеф си беше поръчал традиционна английска закуска: пържени яйца, тънки филийки пържен бекон, пържени наденички, пържени филийки хляб, пържени домати и гъби. Той изстиска в чинията си кетчуп и добави щедро количество горчица, а после сложи три бучки захар в кафето си.

— Наистина ли смяташ да изядеш всичко това? — попита Клои, стиснала в ръце чаша билков чай.

Джоузеф я изгледа недоумяващо. После бодна с вилицата си една гъба и парче наденичка, потопи ги в рохкия жълтък и ги сложи в устата си.

— Ммм, вкусно — каза той. — Храната е удоволствие.

— Аз пък с удоволствие бих изпила едно „Блъди Мери“, но тук едва ли го сервират — обади се Оливия.

Всички се бяха събрали. Карлсън беше оставил за около час Ивет и сега си хапваше датски сладкиш и пиеше кафе, седнал между Рубен и подпухналата Оливия. Алексей седеше до баща си и гледаше наоколо с тъмните си, тревожни очи.

„Приличат на хора, оцелели след ужасен инцидент“, помисли си Карлсън, гледайки ги един по един. Те не изпитваха необходимост да разговарят, но от време на време някой докосваше другия по рамото или ръката, казваше по нещичко, усмихваше се. Клои намаза конфитюр върху препечената филийка на Джак. Джоузеф поглъщаше шумно купчинката храна пред себе си и от време на време бършеше с длан устата си.

Но Фрида не беше сред тях. Фрида, която беше стожерът на тази разнолика група приятели и която винаги стоеше встрани.

К раката й незабелязано я бяха отвели до моста „Ва терло“. Тя се спря по средата и се наведе към ре ката, в чиито кафяви води се оглеждаха внушителните здания наоколо.

Преди доста време тя и Санди бяха стояли на същото място и той я беше попитал дали би живяла на друго място: Манхатън, Берлин. Тя му беше казала, че човек може да има само един любим град, и това за нея беше Лондон. Но после мъртвото тяло на Санди беше намерено недалеч оттук, довлечено от подводните течения на Темза. Фрида се замисли за него, как я беше обичал и как тя го беше изоставила; как беше намерил смъртта си. Мислите й се прехвърлиха на нещастната, изгубила разсъдъка си Хана Дохърти, прекарваща дните си в клиника за психично болни престъпници. Спомни си за отдадения на професията си Джим Фиърби, който нито за миг не се беше отказал от търсенето на истината за убитите момичета, заради което накрая самият той беше убит. Толкова много призраци… Толкова много хора, на които не беше успяла да помогне.

Фрида постоя там доста дълго, загледана във великата река, потънала дълбоко в мислите си. Не беше забелязала как тълпата от хора, които вървяха пеша по моста, се беше увеличила, а слънцето се издигаше все по-високо в небето на отиващото си лято.

Ние сме просто листа по дърветата… Есента наближава.

Тя потрепери, макар че беше горещо. Есента наближаваше. Мракът се спускаше. Краят беше близо.

Накрая Фрида тръгна обратно и стигна до крайбрежния булевард. Недалеч оттам я чакаше къщата й. Тя мислено се пренесе на малката павирана уличка, отключи синята врата и влезе вътре. Спря се за момент в антрето, вдишвайки познатия аромат на пчелен восък и на книги. После се пренесе в хола, където шахматната масичка беше заредена за партия шах, а котаракът с костенурковата окраска се беше свил блажено във фотьойла, и където през зимата огънят в камината гореше без прекъсване. Мислено влезе в кухнята с жълтите рози на масата и саксията с босилек на прозореца. Изкачи се на втория етаж, мина покрай спалнята си и покрай банята с великолепната вана, която Джоузеф й беше монтирал, продължи нагоре по тесните стълби до таванския етаж, където беше ателието й. Представи си скицника си, отворен на чиста страница, моливите с мек графит, сложени в една вазичка, таванския прозорец, от който градът се виждаше като на длан.

Нейният град. Нейният дом.

Тя обаче тръгна в друга посока, по тесните улици на Сохо, и не след дълго се озова пред познатата врата.

Левин свали очилата си и ги изтри в жълтата си вратовръзка. Той примигна и й се усмихна с онази усмивка, която никога не достигаше до очите му.

— Чух новината — каза той. — Поздравления!

Фрида впери в него тъмните си очи.

— Искам да направиш нещо за мен.

— Какво?

— Направи така, че да изчезна.