Никки Френч - Призори в неделя

— Тя ще се оправи ли? — попита Клои с оглушите лен шепот. — Дали ще се възстанови?

— Не говори така, сакат я няма тук — смъмри я Фрида. — Може би ни чува.

Тя погледна към лежащата в леглото фигура и каза ласкаво:

— Ние всички сме тук и те чакаме.

— Върни се отново при нас — присъедини се Карлсън с натежал от умора глас.

Час по-късно Ивет отвори очи. Отначало не виждаше нищо друго, освен ослепителната светлина, от която я заболяха очите. После започна да различава силуети на хора. Искаше й се да попита кои са те, но не можеше да произнесе думите. Тя не знаеше къде се намира, нито коя е. Опита се да си спомни, но за нея това беше нечовешко усилие и се отказа. Отново затвори очи.

— Ивет.

Тя познаваше този глас. Очите й останаха затворени, но върху лицето й се появи усмивка, въпреки че устата я болеше.

— Ивет — повика я Карлсън. — Скъпа приятелко.

— „Приятелко“? — обади се тя с прегракнал глас.

— Да, разбира се.

Ивет отвори очи. Сега вече го виждаше — нейния шеф, мъжа, когото обичаше и който никога нямаше да я обикне. А от другата страна беше Фрида. И как иначе. Винаги двамата. Но той я беше нарекъл своя приятелка. В долния край на леглото й имаше и други хора. Струваше й голямо усилие да се фокусира и накрая видя, че повечето бяха от групата, към която винаги беше искала да принадлежи. Приятелите на Фрида.

— Ще умра ли?

— Не.

Фрида хвана ръката й и леко я стисна.

— Ще живееш.

Изведнъж сетивата на Ивет се възвърнаха и тя отново усети болката и страха. Онзи нож, който безмилостно я ръгаше, и ясното съзнание, че ще изгуби живота си, на който така и не беше успяла да се порадва.

— И всичко вече приключи? — прошепна тя невярващо.

— Да, всичко приключи — успокои я Карлсън. — Ти оцеля.

Зората бавно настъпваше. Болницата отново се превръщаше в място на оживена дейност. Отвън улиците постепенно се изпълваха с различни шумове. Пристигнаха Оливия и Алексей. Оливия имаше изтощен вид, а Алексей поглъщаше всичко с тъмните си очи. Те оставиха Ивет и Карлсън, заедно слязоха надолу по стълбите и излязоха през въртящите се врати, жадно вдишвайки свежия въздух на утрото.

— Мисля си — каза Джак, примигвайки на бледата утринна светлина, — че е време за богата закуска. Наоколо сигурно има места, които отварят рано. В момента умирам от глад.

— Тогава по една английска закуска за всички — каза Джоузеф със светнало лице. — С много пържени яйца, наденички и бекон.

Той прегърна Клои.

— Ти добре?

— Добре съм, само малко съм замаяна. Закуската ще ми дойде добре.

— Фрида? — Рубен я гледаше с въпросително изражение.

Фрида поклати глава.

— Не и аз. Предпочитам да се поразходя.

— Не можеш ли първо да закусиш? Или поне да изпиеш едно кафе?

— Имам нужда да се поразходя.

— Добре. Обади ни се, ако искаш по-късно да се присъединиш към нас.

— Разбира се.

Но за всички беше ясно, че тя няма да го направи.

Фрида ги гледаше, докато се отдалечаваха: Джак с пижамата си на цветни райета и рошава коса, Оливия в предизвикателна червена рокля, Рубен с летния си костюм и лъскава плешива глава, Клои с тежките си обувки и късо подстригана коса, а до нея Джоузеф, висок и широкоплещест, обгърнал с едната си ръка раменете й, а с другата здраво стиснал ръката на малкия Алексей.

Когато се изгубиха от погледа й, Фрида се обърна и тръгна в обратната посока. Едва тогава позволи на преживяното да завладее мислите и чувствата й.

Тя закрачи бързо, отклони се от главния път и тръгна по малките странични улички, където денят за спящите хора едва сега — започваше. Зад нея се простираха пустите крайградски терени на Силвъртаун, Бариерата на Темза и порутените складове, малката къща на сляпата улица, където беше държана Клои, а после Ивет. От лявата й страна се извисяваха проблясващите на утринното слънце небостъргачи и централите на големите корпорации, къ дето мъже и жени в костюми вече седяха зад екраните на компютрите. Фрида продължи да върви покрай магазини, чиито собственици вече вдигаха металните им щори, покрай терасовидни къщи отпреди войната и модерни жилищни кооперации, големи празни църкви и малки паркове. Към нея се приближи уличен чистач, който буташе количката си с окачени на нея торби за смет, а на дръжката й беше закачил снимки на семейството си.

Приятелите й бяха оцелели, но на висока цена: Рубен беше жестоко пребит, на Джак беше нанесен побой и ръката му беше счупена, Клои беше отвлечена, упоена и фотографирана, Ивет се беше отървала на косъм от смъртта. Имаше и други, които не бяха оцелели. Морган Роситър не беше оцелял; Брус Стрингър; самият Даниъл Блексток. Толкова много хора бяха умрели заради Дийн и заради нея. В сънищата си тя виждаше лицата им; те бяха нейните призраци и винаги щяха да населяват съзнанието й.