Никки Френч - Призори в неделя

Беше слязъл на гарата в Банк и беше взел метрото до станция „Ейнджъл“ в Излингтън. Когато Лий му се беше обадила, той седеше край канала в близост до тунела. От едната му страна мъж с дълга рошава брада и камуфлажно яке ловеше риба със завидно търпение. От другата му страна мъж с грим на очите и лилаво кепе пушеше трева и си пееше замечтано.

Наоколо се разхождаха хора на групи или поотделно. Други правеха редовния си крос със слушалки на ушите, трети караха велосипеди или разхождаха кучета.

Наблизо мина лодка, на чиято палуба две жени и трима мъже пиеха вино и танцуваха на музика, която той не можеше да чуе. Слънцето беше ниско над хоризонта и скоро щеше да падне здрач. След това щеше да настъпи нощта.

Даниъл се изправи и се изтупа. Прибра телефона в джоба си. Хвърли бейзболната си шапка във водата. Отвори платнената си чанта и се увери, че всичко беше там: полицейската карта на Ивет Лонг, навито въже, няколко отвертки, нож. Беше прекарал доста време на „Сафрон Мюз“ и знаеше кои къщи можеха да му осигурят достъп до нейния двор. Трябваше само да размаха полицейската карта на Ивет пред лицата на хората и те щяха да го пуснат да мине. А ако мястото вече беше обградено от полиция, щеше да импровизира, както беше правил досега. Вижте само какво беше успял да свърши, как се беше измъквал от ситуациите. Благодарение на бързия си ум беше вземал мигновени решения и в крачка беше обмислял следващия си ход. Беше творил историята на собствените си престъпления, за всяко от които беше писал репортажи: беше едновременно и режисьор на събитията, и главен герой, и издател. Беше грабнал Клои изпод носовете на приятелките й. Беше отвлякъл Ивет Лонг, която беше детектив от полицията, а всички онези хора, чиято работа беше да разкриват подобни неща, дори не бяха забелязали нейното отсъствие. Беше изтрил от лицето на Рубен Макгил бохемската му усмивка. Беше премахнал завинаги Морган Роситър, все едно беше духнал пламъка на свещ. Беше притискал с крак ръката на Джак, докато не чу изпукването на костта, като в същото време си беше изградил алиби, което беше заблудило вси чки. Не, не и нея. Той замечтано си спомни начина, по който тя го гледаше с тъмните си очи. Погледът й направо проникваше в съзнанието му.

Но аз не съм никой, помисли си той. Погледнете ме. Погледнете ме добре. Аз съм тук. Тя няма къде да избяга. От мен не може да избяга.

Той се изправи на пръсти, постоя така, после отново стъпи на цяло ходило. Разкърши рамене. Сърцето му биеше силно, но равномерно; дишането му също изглеждаше равномерно. Той избърса длани в късите си панталони и закрачи напред. Също като войник: раз-два, раз-два, ръцете равномерно се размахват отстрани, краката се движат в стройна крачка по горещата земя, брадичката е вирната нагоре, очите гледат право напред, очакват да съзрат опасност, но такава няма. Покрай бездомните мъже и жени, покрай канадските гъски в канала с техните изпънати шии, през Камдън Лок и оживената тълпа от пиячи.

Даниъл продължи да крачи, без да спира. Ако някой се изпречеше на пътя му, той го блъскаше встрани, разливайки бирата му, и човекът започваше да крещи сърдито. Някои поглеждаха с любопитство дребния мъж, който с широка усмивка се блъскаше в тях, вперил невиждащ поглед в нищото, крачещ напред като робот.

Далеч от него, Лий Блексток седеше сгушена в гъстите храсти. Тя не беше помръднала, откакто беше говорила с Даниъл по телефона. Може би, помисли си Лий, тя щеше да седи там цяла нощ, тъмнината щеше да я обгърне и звездите щяха да греят над нея, а тя през цялото време щеше да гледа как реката бавно тече в далечината. Но после отново щеше да настъпи утрото и тогава тя какво щеше да прави? Какво щеше да прави оттук нататък?

Високата трева одраска голите й крака, тя погледна надолу и видя, че по прасеца й има кръв. По лявата й ръка също имаше кръв. Може би имаше кръв и по лицето. Тя наплюнчи върховете на пръстите си и потърка бузите и челото си. От глад усещаше дупка в стомаха си, но също така й се гадеше. Може би така се усещаше сутрешното гадене, но тя никога нямаше да има бебе. Това беше единственото, което някога бе желала: нейно собствено бебе, което да люлее в ръце и за което да се грижи; което да обича и което да я обича. Но Даниъл винаги казваше… Тя стисна очи. Не искаше да мисли за Даниъл. Нито за онази жена на пода и за онова, което беше изпитала, докато мушкаше и ръгаше месото й, а кръвта пръскаше навсякъде… И очите й, които гледаха право в нея.