Никки Френч - Призори в неделя

— Не, няма да умреш. Дори не го казвай.

Тя насочи вниманието си към дръжката на ножа, който нахално стърчеше от тялото на Ивет. Джоузеф проследи погледа й.

— Да го издърпам ли? — попита той.

— Не, не. Дори не го докосвай. Така можеш да навредиш повече. Ножът може да притиска някоя артерия. В такъв случай…

Фрида погледна Ивет. Не искаше да я плаши.

— … е най-добре да остане на мястото си.

— Какво? — попита сякаш отдалеч Ивет.

— Оглеждаме прободните рани — обясни Фрида. — Намушкала те е, но не е сериозно.

— Как ти чувстваш се? — попита Джоузеф.

— И ти ли си тук? — каза Ивет. — Винаги заедно. Фрида и Джоузеф. Джоузеф и Фрида. По-рано си мислех, че сте двойка.

— Не говори — каза Джоузеф настоятелно. — Почивай си.

— Напротив — възрази Фрида. — Тя трябва да говори.

— Тя не е наред с главата.

— Стягах се да пътувам. С влака. Щях да правя разходки сред природата. Сама.

— Къде смяташе да заминеш? — попита Фрида.

— Шотландия. Тогава някой почука на вратата. Беше той. Видях лицето му. И веднага разбрах. Разбрах, че ще ме убие. Разбрах, че ще умра.

— Но ето че си жива.

— Не съм добър човек, Фрида. Не съм и добра приятелка.

Чу се звук на сирена, в прозореца проблясна синя светлина, някой говореше. Тя извика на Джоузеф:

— Иди да ги доведеш.

Той се затича надолу по стълбите. Фрида взе ръцете на Ивет в своите.

— Скъпа Ивет. Ние всички правим това, което можем.

Фрида чу тежките стъпки нагоре по стъпалата. Цялата къща се тресеше от тях. След малко стаята се изпълни с хора в зелени екипи. Една висока едра жена приклекна до Ивет.

— Сериозна загуба на кръв — каза Фрида. — И както виждате, сме оставили оръжието забито в тялото. Държали са я затворена тук. Силно е дехидратирана и оставена да гладува.

— Добре — каза жената. — Отдръпнете се.

Фрида отстъпи назад до стената. Изведнъж Ивет й се видя малка и незабележима, обградена от парамедиците, които си говореха на висок глас. Тя наблюдаваше със загриженост как й включиха две отделни системи.

— Тя умира? — прошепна Джоузеф в ухото на Фрида. — Но аз мисля тя силна и борбена.

— Понякога да си силен и борбен се оказва недостатъчно — отвърна Фрида.

Изражението на Джоузеф се промени, но Фрида поклати глава и направи плах опит да се усмихне.

— Но аз не мисля, че тя ще умре.

Наблизо се чу тихо хлипане. Клои беше влязла с парамедиците.

— Нали ти казах да стоиш отвън — каза Фрида, но без да се гневи.

— Не се стърпях. Исках да видя къде… Това ли е мястото?

— Да, това е.

Клои погледна към случващото се наоколо.

— Но какво, за бога…

И тя избухна в плач. Фрида я притегли и я прегърна.

Стаята се изпълни с още хора със сини и зелени екипи. На Фрида едва не й прилоша сред смесицата от шумове и гледки.

— Успя да я откриеш — каза един глас до нея.

Фрида се озърна и видя Петра.

— А сега вие ще трябва да откриете семейство Блексток. И двамата.

Лий потърси телефона си.

— Те са тук — каза тя.

— Какво искаш да кажеш? — попита съпругът й.

— Видях ги на улицата. Фрида. Онзи неин приятел. И племенницата, Клои.

— Ти къде си?

— Излязох. Трябваше да изляза.

— Естествено. В безопасност ли си?

— Така мисля.

— Направи ли го?

— Така мисля.

— Какво искаш да кажеш?

— Беше трудно. По-трудно, отколкото очаквах. Направих каквото можах. Навсякъде имаше кръв. Също и по мен.

— Браво, моето момиче.

— Но нещата се объркаха. Те са тук. Знаят за теб. И за мен.

Тя изстена тихо.

— Свършено е с нас.

— Трябваше да приключи по този начин. Но с нас не е свършено.

— Как да те намеря?

— Не сега. Първо трябва да свърша нещо.

— Какво?

— По-добре да не знаеш.

— А аз какво да правя? Къде да отида?

— С теб всичко ще е наред — каза Даниъл с безразличие. — Само не се появявай на местата, където обикновено ходиш. Купи си нещо за ядене. Изгледай някой филм.

— Филм?! — възкликна смаяно тя. Обзе я паника, сякаш я заля мръсна приливна вълна.

— Забавлявай се.

— Даниъл, страх ме е.

— Няма от какво да се страхуваш. Всичко ще бъде наред — и с теб, и с мен.

— Кога ще те видя?

— Аз ще те намеря. Когато приключа с всичко.

Д аниъл знаеше, че този момент все някога ще на стъпи. Вече беше на финала и все още можеше да победи. След това те можеха да правят каквото си щат и нямаше да има никакво значение. Той щеше да бъде удовлетворен.

Значи Лий все пак го беше направила. Кой би могъл да повярва? В неговите планове тя беше слабото звено, но ето че накрая се беше справила добре, а сега вече не му беше нужна. Той се запита какво щеше да се случи с нея, когато я откриеха, но му беше все едно, защото предишното му битие и предишното му „аз “вече бяха зад гърба му. Единственото, което имаше значение, беше тук и сега. Това беше неговият звезден миг — все едно беше застанал в светлината на прожекторите, а всичко останало беше непрогледна тъма. Той, Даниъл Блексток.