Никки Френч - Призори в неделя

Фрида знаеше, че трябва да го направи, но също така знаеше, че Ивет кърви. Нямаше представа колко дълбока беше раната. Едно погрешно движение би влошило нещата. Тя сложи лявата си длан върху челото на Ивет и притисна главата й до стената. С дясната си ръка се опита да забели лентата. С нокътя на палеца си успя да отлепи милиметри от нея, след което я хвана с палеца и показалеца си и я дръпна с рязко движение.

— Не се напрягай — каза Фрида. — Стой спокойно. Аз съм тук. Ние всички сме тук. Сега си в безопасност.

Ивет отвори устата си, но кордата около врата й беше толкова стегната, че не можеше да говори.

Фрида се извърна към Джоузеф.

— Имаш ли с какво да срежеш това?

Джоузеф бръкна в якето си и извади нещо като голямо джобно ножче. Той го разгъна и то се превърна в чифт миниатюрни клещи. Дланите му бяха груби и захабени от работа, но той посегна към тила на Ивет с деликатни движения. Чу се щракане и Джоузеф изтегли кордата от врата й. Тя започна силно да кашля.

— Нищо не виждам — каза Ивет с прегракнал глас.

— От силната светлина е — отвърна Фрида. — Много дълго си била на тъмно. Почакай малко. Очите ти трябва да свикнат.

Ивет вдиша дълбоко няколко пъти, преди да проговори отново, което очевидно й струваше огромно усилие.

— Тя е тук.

— Какво? Кой е тук?

— Тя ми говореше някакви неща и ме удряше — каза с мъка Ивет, хлипайки. — Удряше и удряше.

Фрида забеляза уголемяващите се петна от кръв по тениската на Ивет. От горната част на ръката й също капеше кръв, сякаш беше вдигнала ръцете си, за да се защити от ударите. Фрида знаеше от собствен опит, че намушкването с нож се усещаше като силен удар. Тя се обърна към Джоузеф.

— Отивам да проверя — каза той и излезе от стаята.

Фрида огледа по-внимателно раните на Ивет. От никоя от тях кръвта не течеше на струи. И това беше нещо. Тя отново се наведе към нея.

— Ивет, можеш ли вече да ме видиш?

Ивет кимна едва-едва — прежиленият й врат очевидно я болеше. В лицето й се беше набила мръсотия, косата й беше мазна.

— Аз съм тук. Джоузеф е тук. Ти си в безопасност.

— Не — каза Ивет, хълцайки. — Не.

— Повярвай ми, в безопасност си.

Фрида говореше на Ивет с гальовен тон, сякаш тя беше малко дете, изплашено от тъмното.

— Сега си в безопасност. Но си ранена и кървиш. Сега ще те прегледам. От теб искам да стоиш спокойно, с изправен гръб, а медицинският екип ще бъде тук всеки момент, за да ти окаже помощ.

Джоузеф влезе отново в стаята.

— Задният вход е отворен и от двора се излиза направо на улицата зад къщата. Там е паркирал колата и така е вкарал вътре и Клои, и Ивет.

— По-късно ще поговорим за това — каза Фрида. — Онова твое сгъваемо приспособление има ли ножици?

— Има малки ножички.

— Как се чувстваш, Ивет?

— Уморена. Много уморена.

Сега Фрида заговори със силен и настоятелен тон:

— Добре. А сега те моля да продължаваш да говориш. Важно е да останеш будна. Разбираш ли ме?

Ивет измърмори нещо.

— Не, Ивет, ще трябва да ми отговориш ясно. Знам, че е трудно, но ще трябва да изречеш думите „Разбирам те“.

— Разбирам те.

Ивет гледаше вторачено, а езикът й беше надебелял. От колко време не беше пила вода?

— А сега ще ти разрежа тениската, за да мога да те огледам добре. Съгласна ли си? Кажи „да“, ако си съгласна.

— Да.

Ивет произнасяше думите като в унес. В никакъв случай не биваше да заспива. Фрида взе приспособлението от Джоузеф. Първо разряза кабела, с който бяха вързани китките на Ивет, и ръцете й безжизнено се отпуснаха отстрани. После сряза тениската от долу нагоре точно по средата. Внимателно дръпна настрана двете половини, като гледаше да не докосне или да не раздвижи ножа. Кръвта беше протекла надолу и се беше просмукала през светлосиния сутиен, но по гърдите на Ивет нямаше рани, сякаш Лий Блексток ги беше пощадила поради някакво угризение или колебание. Фрида видя три рани в корема. От тях се стичаше кръв и се събираше като в езерце в скута на Ивет. Но това по-скоро беше добър знак. Ножът не беше засегнал някоя артерия или голяма вена. Беше трудно да се каже, но тези коремни рани сякаш не изглеждаха дълбоки. Фрида си представи как Лий мушка с ножа тялото на Ивет, сякаш събирайки кураж да забие ножа до дръжката. Може би й е пречил шумът от улицата, иначе би я накълцала навсякъде и те щяха да намерят Ивет мъртва.

— Раните не изглеждат дълбоки — каза Фрида. — Чуваш ли ме? Кажи „да“, ако ме чуваш.

— Ще умра ли? — промълви Ивет със сънлив глас.