Никки Френч - Призори в неделя

Тя потърка петното от кръв на крака си, но то беше лепкаво и не можеше да се изтрие. Тя се опита да го изчегърта, но кръвта остана под ноктите й. Имаше нужда да се измие, да смени дрехите си, да поспи. Но къде щеше да отиде? Не вкъщи. Нейният дом вече го нямаше: беше просто една малка кутийка, където двамата с Даниъл бяха живели. Полицаите сигурно вече бяха там: стъпваха с тежките си обувки по чистия под, оглеждаха всичко, претърсваха шкафове и чекмеджета, ровеха из бельото й, опипваха любимите й предмети.

Тя погледна към телефона в скута си. Той нямаше повече да се обади. Изобщо не го беше грижа. Никога не го е било грижа и тя го знаеше. Беше си отишъл и ето че сега тя седеше тук съвсем сама сред храстите и плевелите, а тъмнината постепенно я обгръщаше. Тя сви краката си и ги обгърна с ръце, после сложи глава на коленете си. Поседя така известно време, без да очаква нищо.

В небето над нея се чу шум и тя погледна нататък: отгоре кръжеше полицейски хеликоптер. Нея ли търсеха? Тя затаи дъх и остана неподвижна, въпреки че трепереше от ужас, а в гърдите си усещаше силна болка. Накрая той се отдалечи и отново настана пълен мрак. Тя отново започна да диша нормално.

Погледна телефона си: минаваше девет часът. Можеше да се обади на някого, да помоли за помощ, да се разплаче, да си признае и да попита какво да прави по-нататък. На кого да се обади? Може би на онази жена в приюта, която беше от Турция. Тя говореше слабо английски, но се държеше приятелски. Лий обаче дори нямаше номера й.

Нямаше си никого. Нямаше си нищо. Тя беше никой, не съществуваше за никого. С нея беше свършено.

Лий Блексток се изправи. Сложи телефона в чантата си и се спусна по стръмното към реката. Хеликоптерът вече беше много далеч и приличаше на малка играчка. Все още с чантата в ръка, тя нагази в Темза.

Никой никога не я беше учил да плува. Водата беше студена, а после вече престана да бъде студена и се затвори над нейното натежало и тъжно тяло. За кратък миг тялото й опита да се спаси, но загуби битката и вълните повлякоха на изток мъртвата Лий Блексток.

Даниъл Блексток не преставаше да крачи напред: той сви зад ъгъла и мина покрай плаващия китайски ресторант, а после продължи под моста. Вече се спускаше здрач. Някъде напред се виждаше волиерата на Лондонския зоопарк, в чийто ограден свод кръжаха големи птици. Той се отдалечи от канала и се озова в края на Риджънтс Парк. Коли, автобуси, велосипеди. Стъпи на шосето и около него засвириха клаксони. Слънцето залязваше на хоризонта и изглеждаше като тъмен жълтък. Наоколо се чу смях. Усети свежия полъх на вятъра, който охлади мокрото му от пот лице и го накара да се почувства силен и готов. Светът му предаваше своята енергия.

Отвертка. Въже. Нож. Лицето й оживя в съзнанието му. Безстрастно лице, проникващи в него очи. Как смееше да го гледа по този начин? Та тя не беше нищо повече от жената, която той се готвеше да убие.

Вече беше съвсем близо до къщата й, на не повече от миля разстояние. Малката къща на павираната уличка, със засадени в сандъче билки и котка с костенуркова окраска. Предвкусваше мига, когато тя щеше да разбере, че е дошъл за нея.

Леви-десни, леви-десни. Вече няма връщане назад. Колите ревяха с пълна сила, изгорелите им газове парваха краката му. Тръгна по криволичещ път, потънал в тишина. Пред него се извисяваше кулата на „Бритиш Телеком“. Гигантски кранове се забиваха в небето.

Само още няколко минути. Той изпъна рамене, а по бузата му се търкулна сълза.

Пред него на улицата беше паркиран бус и когато го наближи, вратата се отвори. Отвътре изскочи човешка фи гура, но тъй като слънцето беше зад нея, Даниъл не можеше да види лицето й. Виждаше единствено човешки очертания, застанали на пътя му.

— Даниъл — подвикна човекът.

— Какво? — каза Даниъл, а после разбра. — Знаех, че ще ме намериш — изрече той с нотки на възбуда. — Сега вече сме двамата заедно.

Но преди да успее да продължи, всичко потъна в мрак.

— Не съм съгласна — каза Фрида.

— Защо ли не съм изненадана? — отвърна Петра Бърдж. — Можеш направо да си напечаташ на една картичка „Не съм съгласна“ и да ми я връчваш след всичко, което кажа.

— Ако екипът ти не беше оставил Блексток да се измъкне, сега изобщо нямаше да водим този разговор.

Карлсън престана да се разхожда напред-назад из кухнята на Фрида и седна на масата до двете жени. Фрида го погледна с изражение, което дори след толкова години го притесняваше.