Дэвид Балдаччи - Игра с огъня

– Това се отнася за всички ни – обади се Декър.

– Току-що вечеряхме с Каролайн – каза Джеймисън.

– Така ли? В онзи новия ресторант?

– Да, "Мади". Кръстила го е на майка си.

– Много съжалявам за нелепата ѝ смърт.

– Истинска трагедия – отбеляза Джеймисън.

– И така, Джо стана полицай, Каролайн замина да учи в колеж, а ти постъпи в армията – обобщи Декър.

– Да.

– Колко време служи?

– Достатъчно, за да видя неща, които няма да забравя, докато съм жив – отвърна рязко Шейн. – Не ме разбирайте погрешно, гордея се със службата си в армията, но се радвам, че вече е зад гърба ми. Имах приятели, които загинаха или останаха инвалиди. Върнах се тук, след като се уволних.

– Забелязвал ли си нещо странно във военновъздушната станция?

– Странно ли?

– Нещо необичайно.

– Не. Охраната е доста сериозна. Местните наричат радара "око към небето". Чувал съм, че следи за ядрени ракети. Там е, отпреди да се роди баща ми.

– Влизал ли си вътре?

– Не. Защо ме разпитвате за това?

– Рутинни въпроси.

– Как да помогна да открием Хал?

– Вече ни помогна.

– Това ли е всичко? Не мога ли да направя още нещо?

– Не, освен ако нямаш информация кой може да е убил Айрин Креймър и Памела Еймс.

Шейн поклати глава.

– Май започвам да разбирам защо никой във Вашингтон не върши абсолютно нищо.

– Работим усилено по случая, Шейн. Но не е никак лесно.

– Да, сигурно – отвърна хладно той. – Довиждане.

Шейн се обърна рязко и си тръгна.

– Беше категоричен, че Паркър никога не би наел проститутка – каза Декър. – Но аз си мисля, че…

Той се сепна и млъкна.

– Декър? Какво има? – попита Джеймисън, забелязала странното му изражение.

– Трябва да тръгваме – каза той и закрачи към вратата.

– Къде отиваме?

– Да видим един труп – отвърна Декър през рамо.

Погребалната агенция беше затворена и се наложи Декър да тропа дълго, преди да се появи някой. Оказа се слаб младеж, облечен като чистач, който държеше парцал за миене на пода.

– С какво мога да ви помогна? – попита притеснено той иззад стъклената врата.

Джеймисън опря значката си в стъклото.

– ФБР! Отворете веднага!

Младежът пусна парцала, отключи вратата с трепереща ръка и отскочи встрани, когато Декър профуча покрай него.

– Какво става? – извика младежът. – Това е… това е погребална агенция, за бога! Покажете малко уважение! Ей, къде отивате?

Никой не му отговори.

Декър поведе Джеймисън към моргата и отвори вратата. Огледа хладилните камери, които заемаха цяла стена, и откри табелката с името "Еймс". Отвори вратичката и издърпа масата. Повдигна чаршафа, под който лежеше мъртвата Памела Еймс.

– Какво търсим? – попита нетърпеливо Джеймисън.

– Къде са дрехите ѝ според теб? – отвърна с въпрос Декър.

– Предполагам, че са ги прибрали в склада за веществени доказателства в полицейското управление. Знам, че Кели ги занесе за анализ.

– Обади му се да донесе всичко тук.

– Добре, но ще трябва да му дам някакво обяснение.

– Кажи му, че истинската мишена е била Еймс, а не Паркър.

Джеймисън беше работила с Декър достатъчно дълго, за да знае, че в подобен момент няма смисъл да задава въпроси. Затова отиде в единия ъгъл и набра Кели.

Декър огледа тялото, а после и помещението и забеляза папката, която лежеше на някаква маса. Прелисти я набързо. Вътре бяха предварителните бележки на Садърн от аутопсията на Еймс.

Прочете ги и се върна при тялото, като държеше папката.

Джеймисън се приближи към него.

– Кели ще вземе дрехите и ще дойде. Беше в управлението, така че едва ли ще се забави.

Декър кимна разсеяно, докато тя оглеждаше тялото.

– Откъде знаеш, че мишената е била Еймс?

– Погледни трупните петна, Алекс. Те се образуват трийсетина минути след смъртта, а около два часа по-късно се фиксират. Садърн ни изнесе цяла лекция на тази тема, когато обсъждахме аутопсията на Креймър. Не че не го знаехме.

– Да, така беше.

Декър посочи гърдите, талията и бедрата на Памела Еймс.

– След като кръвта окончателното спре да се движи, ако тялото бъде подложено на какъвто и да било механичен натиск, мястото няма да се зачерви и кожата ще остане бледа. Открихме я по лице върху кормилото на атевето. След като е била застреляна и сърцето ѝ е спряло, гравитацията би трябвало да притегли кръвта към предната част на тялото ѝ. И преди фиксирането на петната тесните ѝ дрехи е трябвало да подействат като турникет. Да виждаш бледи ивици там, където не би трябвало да се е събирала кръвта?