Дэвид Балдаччи - Игра с огъня

Декър се беше преоблякъл с друг панталон и чиста бяла риза под износеното си кадифено сако с кръпки на лактите. Това бяха най-елегантните му дрехи. Времето се беше променило, температурите бяха спаднали до осемнайсет-деветнайсет градуса, а влажността рязко беше намаляла.

Джеймисън беше с бяла блуза, джинсово яке и черна пола до коленете.

– Да, говорих с него преди малко. И тъй като става въпрос за военни, ще звънне на Харпър Браун.

Браун служеше във военното разузнаване и преди време беше работила с Декър и Джеймисън по едно разследване.

– Добре. Нещо ново за Креймър и защо е толкова важна за Бюрото?

– Не. Попитах Богарт, но той заяви, че не знае нищо. Господи, става ми студено от този вятър! – възкликна Джеймисън и се сгуши в якето си.

– Само преди два дни се оплакваше от горещината.

– Доколкото си спомням, не бях единствена.

Когато наближиха ресторанта, Декър каза:

– Добре, ето че сме на вечеря. Какво трябва да правя?

Джеймисън го погледна. Не беше изненадана, тъй като бе очаквала подобен въпрос.

– Първо, опитай се да се забавляваш. Последните дни бяха доста напрегнати, а дори ти имаш нужда да разпуснеш. На второ място, покажи, че нямаш нищо против Каролайн. Не си мисли, че тя се опитва да измести сестра ти.

– Ами ако изтърся някоя глупост?

– Мисли, преди да говориш.

– Лесно ти е на теб – измърмори той.

На бронзовата табела до входа на ресторанта пишеше "Мади".

– Това е името на майка ѝ – каза Джеймисън.

– Очевидно мястото не е избрано случайно – отвърна Декър.

Заведението се намираше на първия етаж на обновена тухлена сграда, а от двете страни на лакираната дървена врата имаше газови фенери.

Джеймисън погледна пламъчетата, които танцуваха в тях, и подхвърли:

– Чудесно! И тук горят метан!

Досън и Бейкър ги очакваха на бара, където вече си бяха поръчали питиета. Бейкър беше облечен почти като Декър: бежов панталон, бяла риза и сако, което беше имало и по-добри дни. Досън си беше сложила тюркоазена рокля с кожен колан, черен чорапогащник и обувки с нисък ток. Четиримата се настаниха на масата.

Джеймисън се възхити на интериора, който изглеждаше едновременно старинен и модерен. Личеше си, че обзавеждането е избрано с вкус и артистичност.

– Много е красиво. Не очаквах да видя подобно нещо – каза тя, след което погледна смутено Досън и добави: – Не исках да прозвучи така, съжалявам.

Декър се подсмихна и наклони глава, преди да прошепне:

– Мисли, преди да говориш.

Досън реагира с усмивка.

– Няма проблем. Между другото, всичко това е мое дело.

– Нима? – учуди се Джеймисън.

Бейкър се ухили и поясни:

– Тя командва тук, а не баща ѝ.

– Разговаряхме с него – каза Декър.

– И защо е трябвало? – попита Досън.

– Зададохме му няколко рутинни въпроса.

– Ресторантът наистина ли е твой? – намеси се Джеймисън, за да смени темата.

– Формално се води собственост на баща ми, но аз направих бизнес плана, заех се с проекта и ремонта, с наемането на персонала и избора на всичко, което виждате тук – от приборите за хранене до марките джин, които са наредени на бара. Имаме уебсайт и страници в социалните мрежи, организираме различни събития, предлагаме кетъринг.

Джеймисън огледа препълнения салон и каза:

– Явно е много популярно място.

– Напълно резервирано е за три месеца напред. Това е единственият изискан ресторант в целия град. Наех главния готвач от Напа Вали.

– Уредихме се с маса само защото заведението е нейно – добави Бейкър с усмивка.

Досън се засмя и го хвана за ръката.

– А баща ми реши, че съм се побъркала. Предупреди ме да не се опитвам да превърна този град в нещо, което той не може да бъде.

– Какво означава това? – попита Декър.

– Татко винаги е смятал Лондон за затънтен провинциален град, който никога няма да надрасне себе си. Въпреки всички пари от фракинга. Аз обаче не споделям мнението му. Мисля, че цикличното редуване на бумове и кризи отмина. Хората не прииждат тук само за да забогатеят, а после да си заминат. Те идват, за да останат. Знам, че климатът е проблем, но това се отнася и за много други места. Полетите до по-топлите щати са сравнително кратки. Според мен, ако градът ни предлага добри условия, никой няма да поиска да си тръгне. В Северна Дакота живеят доста свестни хора. Обикновени, земни…

– И аз съм от Средния запад – каза Декър, – затова съм напълно съгласен.

– А с парите, които изкарват тук, местните могат не само да си позволят, но и да оценят услуги като тези, които се опитвам да предложа.