Дэвид Балдаччи - Игра с огъня

Кели извади телефона си и набра номера. Проведе кратък разговор и обяви:

– Сега ще проверят.

След малко му позвъниха, за да го уведомят, че при тях не живее никой на име Бъд. И никога не е живял.

– Може да е прякор – предположи Джеймисън.

– Това означава, че трябва да отидем до Уилистън – заяви Декър.

Тримата излязоха от училището и се качиха в джипа.

– Дано най-сетне сме направили пробив – промърмори Кели.

– От твоите уста в Божиите уши – каза Декър.

– Добре ще ни дойде малко помощ свише – добави партньорката му.

– Приятно място – отбеляза Джеймисън, когато след малко повече от час спря джипа на паркинга на "Грийн Хилс".

Когато влязоха вътре, на рецепцията ги посрещна млада жена в бяла престилка.

– С какво мога да ви помогна? – попита тя.

Показаха ѝ служебните си карти. Това им осигури незабавна среща с управителката, петдесет-годишна възпълна жена с къса бяла коса и недоволно изражение.

– Вече разговаряхме с вас по телефона – заяви тя на Кели, когато разбра целта на посещението им. – Тук няма никой, който се казва Бъд.

– Възможно е да е прякор – отвърна Кели.

– Как е пълното му име? – попита жената.

– Ако го знаехме, щяхме вече да сме ви го казали.

– Имали ли сте служителка на име Айрин Креймър? – обади се Декър.

– Креймър? Айрин Креймър? Мисля, че не. За какво става въпрос?

Кели извади копие от шофьорската книжка на Креймър и го показа на жената.

– Това е тя.

Управителката си сложи очила и разгледа внимателно снимката.

– Ха! Та това е Мери Райе! Така поне се казваше, когато работеше тук.

– Кога е било това? – попита Декър.

– Елате в кабинета ми.

Тримата я последваха по коридора и се озоваха в малка стая без прозорци, обзаведена със стари мебели. Жената седна зад бюрото си и включи компютъра.

– Получила е последната си заплата преди четиринайсет месеца – обяви след малко тя.

– На каква длъжност е била при вас? – попита Джеймисън.

– Мери Райе работеше с обитателите на дома. Беше физиотерапевт.

– Имаше ли нужната квалификация? – поинтересува се Декър.

– Представи ни всички необходими документи.

– Вие проверихте ли ги? Имам предвид дипломата, препоръките и всичко останало.

– Да, при нас това е стандартна процедура. Спазваме всички правила.

– Може ли да получим копия от документите ѝ? – попита Кели.

– Не и без съдебна заповед. Не искам Мери да заведе иск срещу нас. Нямам представа в какво е замесена, но ако разбере, че…

– Мери е мъртва – прекъсна я Декър. – Няма да ви съди.

– Мъртва!?

– Била е убита. Затова сме тук.

– Господи!

– Сигурна ли сте, че при вас няма човек на име Бъд? – попита Джеймисън.

– Напълно. Познавам всички тук. Сред тях няма нито един с това име или прякор.

– Да не би пък тези три букви да са инициали? – обади се Декър.

Управителката затрака по клавиатурата. Изминаха няколко минути, през които тя четеше страница след страница на екрана. Накрая спря и се усмихна.

– Даниълс. Брадли Ънгър Даниълс.

– Мери? – повтори Брад Даниълс.

Той беше стар и немощен. Седеше в инвалиден стол в малката спретната стая, която щеше да нарича свой дом до края на дните си.

Декър, Джеймисън и Кели стояха срещу него и изпълваха почти цялото свободно пространство.

– Да, Мери Райе – кимна Джеймисън. – Работила е тук преди малко повече от година като физиотерапевт.

Разкривените от артрит пръсти на Даниълс се свиха около дръжката на бастуна му.

– Мери? Да, да… Познавам я.

Управителката ги бе уведомила, че Даниълс е прехвърлил деветдесет и живее в дома повече от десет години. Съпругата му беше починала отдавна, а той бе надживял не само братята и сестрите си, но дори и децата си. Внуците му живееха в други щати и го посещаваха веднъж годишно на Коледа.

Кели се опита да покаже на стареца снимка на Креймър, но той поклати глава.

– Почти не виждам вече.

Декър огледа стаята. До леглото имаше малък рафт, отрупан със снимки на малки деца и поздравителни картички за рожден ден. Върху нощното шкафче лежеше бейзболна шапка. Моделът обаче бе по-специален – от онези, които носят ветераните от Втората световна и които показват в кой род войски са служили.

– Във военновъздушните сили ли бяхте по време на войната? – попита Декър и погледна шапката.

Старецът кимна.

– Пилот ли?

– Не, щурман – отвърна Даниълс и видимо се оживи. – Летях на Боинг 17, на Боинг 24 и на онези огромни бомбардировачи "Суперкрепост". Какви времена бяха само!