Дэвид Балдаччи - Игра с огъня

– Какво искате да кажете? – попита Декър, който се взираше напрегнато в нея.

– За разлика от тях ние разполагаме с достатъчно земя и всеки може да си построи отделен дом, дори да отглежда собствена продукция. Предаваме по-голямата част от нея на Колонията, но можем да задържим известно количество за собствени нужди. Освен това отглеждаме различни култури, които Колонията не отглежда колективно.

– Какво искате да кажете? – повтори Декър.

– Разказах това на госпожица Креймър. Коментарът ѝ ми се стори странен. Тя каза, че може би идеята не е добра. Че не трябва да садим нищо на тази почва.

– Сигурно е имала предвид нещо – предположи Джеймисън.

– Не знам. Не ми каза.

– Къде се провеждат учебните занятия? – попита напрегнато Декър.

– Училището се намира в малката сграда до птицефермата – отвърна Робърт.

– Креймър имаше ли кабинет там?

Джудит кимна.

– Да, стаичката отзад.

Декър стана.

– Ще ни я покажете ли? Още сега!

Вратата им отвори Дорис, учителката в Колонията. Тя беше прехвърлила петдесет и се обличаше като останалите жени тук, но полата и шалът ѝ бяха с различен цвят и кройка. Зад гърба ѝ се виждаха учениците – деца на възраст от шест до десет години, насядали по чиновете в просторната класна стая. Хлапетата огледаха гостите със смесица от любопитство и объркване.

След като Джудит представи Кели, Декър и Джеймисън, Дорис изрази съжалението си за случилото се с Креймър.

– Толкова е ужасно – каза тихо тя.

– Така е – отвърна разсеяно Декър. – Трябва да видим кабинета ѝ.

– Да, разбира се. Насам.

Учителката ги поведе покрай учениците, някои от които зяпнаха огромния Декър. Тя отвори вратата на малка стаичка и ги покани вътре. Кабинетът беше с размери три на три метра, колкото да се поберат малко бюро, стол и два метални шкафа. На бюрото имаше попивателна, стар настолен визитник, купчина книги и ученически тетрадки.

Дорис и Джудит излязоха и ги оставиха сами.

– Какво търсим? – попита Кели.

– Всичко, което може да ни помогне – отвърна Декър.

– Звучи ми доста неопределено.

– Декър подозира, че убийството на Креймър може да е свързано с миналото ѝ – каза Джеймисън. – С нещо, което се е случило, преди тя да дойде тук. Старите грехове хвърлят дълги сенки.

Кели се заинтригува от думите ѝ.

– Преди да дойде в Лондон, така ли? Може би това е причината федералните да се интересуват от нея.

– Да – кимна Декър. – Мисля, че именно причината за пристигането ѝ тук ще ни помогне да разкрием убиеца.

– Разбирам – отвърна Кели и се зае да отваря чекмеджетата на бюрото и да ги проверява, дори да ги оглежда отдолу.

Джеймисън запрелиства книгите и тетрадките, а Декър отвори единия шкаф и започна да го претърсва.

– Нищо – обяви Кели след малко.

– И при мен – обади се Джеймисън, докато оставяше последната тетрадка.

Декър продължаваше да рови из шкафовете. Джеймисън седна на бюрото и придърпа визитника към себе си.

– Странна вещ, особено за млад човек.

Декър вдигна поглед и попита:

– Нещо интересно?

Тя прелисти част от картичките, които започваха с буквата А, и каза:

– Празни са. Защо някой ще държи празен визитник на бюрото си?

Декър отиде при нея, взе визитника и прегледа всяка картичка. Наближаваше последната, когато издърпа една, върху която беше написано нещо.

– Под коя буква е? – попита Кели.

– Мисля, че Креймър е решила да се направи на хитра – отвърна Декър. – Под X, а с нея обикновено се отбелязва нещо важно. Предполагам, че не е очаквала някой да прелисти всички картички.

– Не е очаквала в кабинета ѝ да влезе човек като теб – каза Джеймисън.

Декър прочете текста на глас:

– План на урок три, петнайсети декември миналата година.

– Някаква идея какво може да означава това? – попита Джеймисън.

В отговор Декър се върна бързо при шкафа, прерови трескаво документите и измъкна папка с учебния график. Отвори я на месец декември и обяви:

– Под датата петнайсети декември е написала: Бъд, Дом за възрастни "Грийн Хилс", Уилистън, Северна Дакота. Има адрес и телефонен номер.

– Защо ли го е записала в учебния план? – попита Кели.

– Използвала е визитника, което означава, че не е искала да го запише в телефона си, но е държала името и адресът да са ѝ подръка.

– Уилистън не е чак толкова далече от тук – намеси се Кели. – Искате ли да проверим?

– Да, но нека първо се обадим да попитаме дали там има някой Бъд.