Дэвид Балдаччи - Игра с огъня

– Какво можете да ни кажете? – попита Декър. – Независимо дали ви се струва важно или не.

Робърт сви рамене и вдигна глава.

– Нищо не знам.

Жена му го сръчка с лакът.

– Кажи им, Боби.

– Стига, Джуди, това не е наша работа.

– Убити са две жени – каза Джеймисън. – Едната е живяла тук, а другата е работила в училището ви. Затова случаят е и ваша работа.

Очите на Джудит плувнаха в сълзи.

– Кажи им, Боби. Важно е. О, горката Пами! Горката госпожица Креймър!

Робърт се изправи на стола си. На лицето му беше изписано примирение.

– Добре, добре… Чухме странни шумове през нощта…

– Странни? В какъв смисъл? – попита Декър.

– Кацаха и излитаха самолети. А също и хеликоптери. Видях светлините им над дома ни.

– И за кучетата, кажи им за кучетата – настоя Джудит.

Изражението на Робърт помръкна.

– В базата има кучета пазачи. Доста свирепи животни. Ние си взехме кутренце. Един ден отиде до оградата. Ей така, от любопитство. Слава богу, че ги разделяха не една, а две телени мрежи. Имах чувството, че ще ги разкъсат и ще го изядат.

– Кажи им за… знаеш за кое – обади се отново Джудит.

Робърт затвори уста и поклати глава.

– За какво става въпрос?

– За онзи мъж! – възкликна Джудит. – Боби, ако не им кажеш, аз ще го направя.

– Господи, не виждаш ли каква беля ще ни докараш с тези твои приказки?

– Истината винаги е за предпочитане – каза Декър. – Кажете ли истината, няма да имате никакви проблеми.

– Така твърдите вие! – сопна се Робърт.

– Боби! – възкликна жена му.

Той въздъхна и заговори:

– Случи се преди около месец. Беше късно вечерта, но не ми се спеше. Бях в работилницата и поправях едни инструменти. Тя се намира на стотина метра от оградата. Тогава чух някаква суматоха. Беше към два след полунощ. Никога не сме имали никакви проблеми, но шумът ме стресна. Взех една брадва и излязох навън. Чух, че някой тича. Разнесоха се викове, кучетата лаеха. Бяха направо побеснели. Хукнах към оградата, но спрях, преди да стигна до нея, тъй като видях светлините. Подскачаха нагоре-надолу, защото хората, които държаха фенерчетата, тичаха.

– Продължавай – подкани го Кели.

– Уплаших се и се хвърлих на земята, но виждах какво става. Онази нощ имаше пълнолуние. От мрака изневиделица изскочи един мъж и се спусна към вътрешната ограда. Започна да се катери по нея.

– Как изглеждаше? – попита Декър.

– Имаше брада, а косата му беше дълга и сплъстена. Висок и много слаб, но се катереше с всички сили.

– Дрехи?

– Беше по гащеризон и бос.

– Какво се случи след това? – обади се Джеймисън.

– Мъжът беше изкачил оградата до половина, когато едно куче го последва. Скочи и захапа крака му. Той закрещя.

– Разбрахте ли нещо от думите му?

– Не, прозвучаха ми несвързано. Сякаш беше полудял или надрусан. Но и аз щях да съм като него, ако това куче ме беше захапало. После дойде охраната, извика кучето и свали мъжа от оградата. Той сякаш се беше предал. Отпусна се… остави се в ръцете им. Дойде кола, качиха го в нея и потеглиха. После и останалите си тръгнаха. А аз се прибрах вкъщи разтреперан.

– Така беше – потвърди Джудит. – Направих му чай, за да се успокои. Тогава ми разказа какво е видял.

Декър погледна Кели, който изглеждаше едновременно угрижен и объркан.

– Казахте ли на някого какво се е случило? – попита Джеймисън.

– Не – отговори Робърт. – Вижте, това е правителствено съоръжение. Не желая да се забърквам в такива неща. Аз съм най-обикновен фермер. Искаме просто да живеем спокойно, нищо повече.

– Смятате ли, че това има нещо общо с госпожица Креймър или с Пами? – попита развълнувано Джудит.

– Възможно е – отвърна Кели, докато Декър гледаше в тавана, потънал в своите мисли.

– Познавахте ли Памела и Айрин Креймър? – продължи с въпросите Джеймисън.

Джудит кимна.

– Познавах Пами много добре. Животът тук не ѝ харесваше. Синът ни е само на годинка, затова не ходи на училище, но понякога помагах на госпожица Креймър. Помагах и на учителката преди нея.

– Креймър споменавала ли е нещо, което да ви се е сторило странно? Говорила ли е за станцията?

– Не, никога. – Джудит се замисли и добави: – Но веднъж ме попита къде точно в Колонията живея.

– И вие ѝ казахте?

– Да… макар че беше странно.

– Кое?

– Ами ние тук сме комуна. Членовете на анабаптистките колонии обикновено живеят в малки къщи, които или са долепени една до друга, или са разположени нагъсто. Знам го, защото мой братовчед е хутерит и също живее в Северна Дакота, макар и далече от тук.