Дэвид Балдаччи - Игра с огъня

– Но ако наистина има диплома, това означава, че между осемнайсетата и двайсет и втората си година би трябвало да е следвала. След което, осем години по-късно, пристига тук, а ние не сме в състояние да открием никаква информация за нея. В същото време проверката на пръстовите ѝ отпечатъци в нашата база данни е била тревога в Бюрото.

– Какво искаш да кажеш?

– Креймър не е имала достатъчно време, за да се превърне в топ шпионин и да участва в международни мисии, както вече обсъдихме. В интерес на истината, не е имала достатъчно време за каквито и да било забележителни постижения, които да привлекат вниманието на Бюрото. Но точно това е станало. Ето защо сериозно се съмнявам, че тя е в дъното на онова, което се е случило. Каквото и да е то. Следователно трябва да разберем кой стои реално зад всичко това.

– Но ако Креймър не е била част от Програмата за защита на свидетелите, защо не успяваме да открием нищо за миналото ѝ? – сбърчи вежди Джеймисън. – Не се сещам за друг вариант.

– Аз пък се сещам.

– За какъв?

Декър я погледна замислено.

– Понякога греховете на родителите се прехвърлят върху децата, Алекс.

Обърканото изражение на Джеймисън бавно се проясни.

– Родителите на Креймър? Възможно ли е те да са направили нещо, което да я е накарало да мине в нелегалност? И евентуално да смени името си.

– Убеден съм, че е сменила името си. Трябва само да открием истинската ѝ самоличност.

– Нямаме достатъчно информация.

– Което не е нещо ново за нас.

– А и не знаем дали това, което се е случило с нея, е свързано по някакъв начин с коментара за тиктакащата бомба.

– Така е. Но ще се справим – каза Декър.

– Иска ми се да споделях твоята увереност.

– Време е да поспиш.

– Чакай, ще разкажеш ли на Кели какво се случи тази вечер?

– Нека засега си остане между нас.

– Сигурен ли си? Все пак той е местното ченге…

– Не съм, но ще се доверя на инстинкта си – каза Декър и тръгна към вратата.

– Обещай ми, че няма да излизаш повече – настоя Джеймисън.

– Ще залостя вратата с бюрото и ще спя с едно отворено око и пистолет в ръката.

Декър не си легна, поне не веднага. Седна на пода, както си беше с мокрите дрехи.

Извади две снимки от портфейла си. На жена си и на дъщеря си. И двете бяха направени малко преди смъртта им.

Тази вечер самият той се беше оказал толкова близо до смъртта, колкото никога досега. Ако Роби се беше забавил само със секунда или не се беше появил изобщо…

Щях да съм мъртъв. Като Каси и Моли.

Декър впери поглед в лицата им. Не беше поглеждал тези снимки от доста време. В деня на погребението им не беше в състояние да говори… всъщност не беше в състояние да прави каквото и да било. Съсипани от мъка хора, облени в сълзи, идваха при него и му поднасяха съболезнования. А той нито чуваше, нито можеше да осмисли какво му говорят или как да отвърне. Чувстваше се мъртъв като най-близките си същества. Нямаше никакво желание да живее без тях.

Времето минаваше, той скърбеше – много силно, дори бе на път да загуби всичко, включително живота си. А после мина още време, дните и нощите му започнаха да се запълват с работа и общуване с хора, намери приятели. Празнотата от загубата беше там, нищо не бе в състояние да я запълни, но изразът "животът продължава" доказа своята правота.

От време на време Декър изпитваше чувство за вина, че е позволил работата да го погълне до такава степен, та спомените за семейството му да бъдат изтикани в едно малко кътче на съзнанието му, прибрани като в чекмедже, което да отваря само понякога и да изпитва болка. Укоряваше се, че е забравил съпругата и дъщеря си или най-малкото, че е позволил други неща да засенчат онова, което Каси и Моли означаваха за него. Сега имаше чувството, че ги е предал.

От дясното му око се отрони сълза, която падна върху лицето на Моли. Той я избърса внимателно, тъй като се страхуваше да не повреди тази нейна последна снимка.

По време на неотдавнашното си посещение в Бърлингтън, докато стоеше до гробовете им, Декър си беше напомнил, че може да живее или в миналото, или в настоящето, но не и в двете едновременно. Макар че част от него отчаяно искаше да го направи.

Какво ще избереш, Еймъс?

Той предполагаше, че всички хора, преживели загуба като неговата, изпитват същите терзания. Тази мисъл обаче не му носеше утеха.

Всички се чувстваме сами. Всички понасяме болката по свой собствен начин.